Купуването и продаването на гласове е престъпление

Наближат ли избори, това изречение става актуално, а заедно с него – и въпросът дали няма граматическа грешка. Предполагам, че от юридическа гледна точка тази формулировка е некоректна (http://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/1589654529 – вижте чл. 167 и 167а), но в случая според мен е по-важно дали има грешка от езикова гледна точка.

Сказуемото в българското изречение се съгласува по лице и число с подлога, а в някои случаи – и по род (Ваня е прочела съобщението.). След като имаме два подлога (купуването и продаването), редно е сказуемото да бъде в мн.ч., и то и двете му части (глаголната и именната): са престъпления.

Понякога обаче има регламентирано разминаване в съгласуването – два или повече подлози, а сказуемото е в ед.ч. Това се допуска, “ако между подлозите има семантична близост или ако те означават абстрактни понятия. В такъв случай подлозите се схващат като едно понятие, като цяло, като единство […] Съгласуване и тук има, но то е по смисъл, а не по форма; то е логическо, а не формално” (Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. С.: БАН, 1983, с. 146).

Ето един пример за логическо съгласуване от поемата “Септември” на Гео Милев:

Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.

Въпрос на тълкуване и преценка е доколко купуването и продаването на гласове се схващат като едно понятие, като единство. Едното действително е неосъществимо без другото, това са двете страни на един общ акт. Да вметна, че в българския език имаме сложна дума, която подкрепя твърдението ми: покупко-продажба. В този смисъл, в нашето изречение има основания за логическо съгласуване и не бих казала, че е допусната грешка.

От друга страна, нещо все пак леко ме дразни. Явно и езиковото чувство на доста българи е подразнено, щом като се питат дали няма грешка. Но пък и вариантът “Купуването и продаването на гласове са престъпления” също не ми допада. Мисля, че имам обяснение защо – както и да съгласуваме, ще имаме противоречие между формата и съдържанието, между граматиката и смисъла.

До президентските избори има време да се помисли за друга формулировка на посланието. Според мен е по-добре да насочим усилията си натам, вместо да спорим до припадък дали е грешно, или правилно. Давам само няколко варианта, без претенции да са най-добрите възможни:

Купуването и продаването на гласове е престъпно.
Престъпление е да се купуват и продават гласове.
Да се купуват и продават гласове е престъпление.*
Престъпно е да се купуват и продават гласове.
Да се купуват и продават гласове е престъпно.*

Пробвайте и вие – току-виж сме намерили вариант, който да обедини нацията!

________________
* В тези изречения трябва да има запетая след гласове по силата на официалните правила.

Нито аз, нито ти (не) можем да кажем как е правилно

Проблемното тройно отрицание беше един от въпросите, които разгледахме на семинара с българските преводачи в европейските институции (Люксембург, 29.09.2014 г.).

НИТО Европейският парламент, НИТО Съветът НЕ са представили възражения в срок от два месеца след нотифицирането на акта на Европейския парламент и Съвета.

Този проблем не е разработен теоретично. Следователно не може да се каже, че единият вариант е грешен, а другият – правилен. Може само да се опитаме да потърсим по-уместния вариант. В това изречение аз бих използвала положителна форма на глагола. Защо?

1. Сетих се за два апостолски стиха (Рим 8:38–39), които представляват изречение с аналогична структура. В съвременния синодален превод на Библията формата на глагола е положителна.

Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ.

В старобългарските и повечето среднобългарски текстове тази форма е отрицателна. През ХIV в. в атонската редакция се настанява положителната форма. Допускам, че двойното отрицание, което е характерно за славянските езици, се е пропукало в българския език в някои случаи – като този например.

2. За да проверя това, си направих експеримент и в Google потърсих изречения с ключови думи “нито аз, нито той”. В първите 30 резултата, които излизат при мен, само в 2 случая има не пред глагола. Проверих същото словосъчетание в други славянски езици: руски, украински, беларуски, полски, чешки, словашки – доста последователно се употребява не.

3. Явно в съвременния жив, говорим български език се е установил моделът без не. При липсата на граматическа регламентация това за мен е достатъчно основание да го предпочета.

4. Защо двойното отрицание е отпаднало тук, не знам. Възможни причини:

а) на практика имаме три отрицателни форми, отпада едната; отрицанието с нито – нито е много силно и обезсмисля в някаква степен отрицателната форма на глагола;
б) противоречие с логиката – човек се обърква от толкова много отрицания и се стреми към по-ясен езиков изказ;
в) в последно време – влияние на английския език.

5. Не оставайте с впечатлението, че на сегашния етап от развитието на езика вариантът с не е грешен от граматическа гледна точка. Ако поради някакви висши съображения, по-важни от езиковите, той е за предпочитане, употребявайте него.

Да прилагаш правилата не е лесно

Днес имах кратък разговор с шефа на едно голямо българско издателство, който, нищо че е шеф, редактира, коригира и налива текстове. Попитах го как трябва да постъпи един добър коректор*, когато срещне например изречението Да си родител е отговорност. Човекът ми отговори, че един добър коректор не би поставил запетая. И други неща добави, с които подкрепи мнението си, но ще ги спестя.

Аз също мисля като него. На въпроса бих отговорила така: един добър коректор знае, че според официалните правила трябва да се пише запетая след родител, защото това е затварящата запетая на да-изречение, ала не я поставя. Тя не само не помага за бързото сегментиране на смисловите цялости в изречението – в това кратко изречение няма какво да се сегментира – но и пречи, “спъва” читателя. Голяма е вероятността той да се запита какво търси там тази запетая, вместо да продължи безметежно да си чете и евентуално да узнае от следващите изречения защо родителството е отговорно нещо.

Концепцията, на която е основана пунктуацията на сложните изречения, е, че запетая се поставя на границата на две прости изречения в сложното. С ред изключения, разбира се, обаче затварящата запетая (в края на простото изречение) е задължителна, нищо че по някаква причина отваряща запетая (в началото на простото изречение) може да не се поставя. Точно така е при да-изреченията. Когато да-изречението е много кратко, затварящата запетая изглежда страшно нелепо.

В последната публикация в моя блог си спестих две такива затварящи запетаи при да-изречения. Интересно дали някой освен професионалните коректори и редактори е забелязал липсата:

Поводът беше Международният ден на майчиния език – 21 февруари, а нетрадиционният начин да бъде отбелязан заслужава поздравления.
Честта да бъдем жури имахме аз, Мария Пейчева и Божидар Божанов.

За читателите, които не са навлезли дълбоко в дебрите на българската пунктуация, пояснявам, че правилата постановяват да се постави запетая след отбелязан в първото изречение и след жури във второто.

Миналата седмица, покрай едно изречение, което обсъждахме с моя събеседник, стигнахме до извода, че в правилата за да-изреченията в предговора на ОПРБЕ (последния правописен речник от 2012 г. на БАН) има пропуск. Изречението беше следното:

Каза ми да се махам и аз избягах.

Тук категорично не трябва да има запетая, казва Х. Защо да не трябва, отговарям аз – след махам се пише запетая, защото там е краят на да-изречението. Общата философия е, че простите изречения в сложното се разделят със запетаи, освен ако не е предвидено друго. Е, да, репликира Х., но като прочетох внимателно правилата, видях, че да-изречението се огражда със затваряща запетая само ако е вписано в друго просто изречение (давам пример: Честта да бъдем жури, имахме аз, Y и Z).

Проблемът всъщност е, че кодификаторите не са вписали това изключение в секцията за пунктуацията на да-изреченията – когато да-изречение е включено в състава на сложно смесено от типа Каза ми да се махам, и аз избягах. Ако пък това нарочно липсва, значи общата запетаечна философия се е пропукала – на какво основание да-изреченията ще се третират като по-особени и няма да се пише затваряща запетая, когато са в състава на сложни смесени изречения?

Според мен всъщност би било по-логично, когато просто изречение се въвежда без запетая (да-изречение, въпросителна дума, уточняващо наречие), да не се поставя и затваряща запетая. Може да се предвиди факултативна затваряща запетая, когато има опасност от двусмислено тълкуване на изречението или пък ако синтактичната конструкция е усложнена и запетаята би улеснила възприемането на изречението.

Вероятно ще кажете, че не бива така – да си слагаме запетаите по желание. А защо не? Защо да прилагаме пунктуационните правила винаги автоматично? Защо да не вложим малко мисъл, когато се налага? Защо най-сетне не се замислим за това, че основната функция на препинателните знаци е да помагат при възприемането на текста?

Колеги, правилата са създадени за хората, а не хората – за правилата.
–––––––––––––––––––––
* Въвеждането на образа на добрия коректор е художествен похват, а не квалификация за нечии професионални качества. :).

Частен проблем с пълния член (6)

Отново читателски въпрос стои в основата на моя публикация. Примерът е от вчерашно новинарско заглавие:

Плевнелиев призова туризмът да се съобразява с екологията

Оправдан ли е тук пълният член, или трябва да се постави кратък? Основание може да се намери и за двете решения, зависи как разчленяваме това изречение в нашето съзнание.

Ако президентът е призовал да се извърши някакво действие и е наблегнал именно на съобразяването с екологията, тогава пълният член е оправдан: Плевнелиев призова той, туризмът, да се съобразява с екологията.

Ако призивът е бил насочен именно към хората от туристическия бранш, които трябва да вземат под внимание екологията, тогава е редно да се употреби кратък член: Плевнелиев е призовал него, туризма, да направи нещо.

Разбира се, това са тънки разлики, даже бих казала умозрителни. За мен вторият вариант е доста по-близък до естествената реч. Подробен анализ на подобно изречение и повече аргументи – в статията ми за идващия влак, публикувана отдавна в моя блог.

Особени случаи на съгласуване по число

Казуси от типа на този, който ви представям, се срещат най-вече в специализирани текстове. Проблемът ми беше поставен от българските преводачи в европейските институции и разгледан на семинар с тях (Люксембург, 29.09.2014 г.).

Как е редно да се съгласува по число в следния случай:

“… с изключение на животни, които са родени, непрекъснато отглеждани и заклани в страна или регион, класифицирана или класифициран с решение по член 5… като страна или регион с незначителен риск…”

1. Съюзът или има не само разделително значение (свързва еднородни части или прости изречения, които посочват взаимноизключващи се факти, действия), но и съединително значение, подобно на съюза и (посочват се различни възможности – вж. примера в предходните скоби :).

За мен най-добре е да се използва формата за мн.ч. – класифицирани, която се отнася до двете съществителни. Употребата на класифицирана или класифициран ми изглежда като проява на хиперкоректност.

2. Ето друг подобен казус:

“В директивата се определят условията, при които дадена държава членка или регион на държава членка могат да бъдат обявени/може да бъде обявен или обявена за официално свободни/свободен от ензоотична левкоза по говедата.”

В академичната граматика са разгледани случаите, в които има отклонения от правилото за съгласуване на подлога и сказуемото по число. Посочва се, че някои отклонения са граматични грешки, “а други, които са обосновани и утвърдени от практиката, не са грешки, а своеобразни синтактични явления”. Едно от тези отклонения е именно случаят, в който съюзът или е употребен със съединително значение, а сказуемото е в мн.ч. Дадени са два примера, единият е от И. Вазов:

“… той ги [темите] взема из всички обстоятелства, из всички области на живота… според както случаят или вдъхновението му подскажат.”

3. Аз бих препоръчала употребата на сказуемо в мн.ч. (могат да бъдат обявени… свободни), защото е допустима от нормативна гледна точка и същевременно “стяга” изказа. Особено препоръчвам употребата на мн.ч., когато глаголната форма съдържа имена (както е в казуса) – така се избягва проблемът със съгласуването им с подлозите по род, ако са в ед.ч.

“Органите по одобряването не издават ЕС одобряване на типа за тип двигатели или фамилия двигатели, които не отговарят на изискванията по настоящия регламент…”

“… „ветеринарномедицински продукт“ означава всяко вещество или комбинация от вещества, които отговарят на поне едно от следните условия…”

4. Потърсих мнението на адвокат Емил А. Георгиев за тези четири примера за съгласуване и той изрази одобрение за езиковите формулировки, които аз ви препоръчвам. На въпроса ми дали могат да се породят различни тълкувания от страна на юристите, той ми отговори, че се тълкува според волята на законодателя – искал ли е да обхване само едно определено вещество, да речем, или всички вещества, които са предмет на нормативния акт. За мен е несъмнено, че и в четирите примера законодателят иска да обхване всичко.

Диахронично* (22). Другата същност на частицата “не”

Всички знаем, че частицата не служи за отрицание. Но не само. Проблемът, който стои в основата на тази публикация, отдавна отлежава в моя блог.

Въпрос от Хорацио
Задръжте бутона натиснат, докато не се появи съобщението.
Задръжте бутона натиснат, докато се появи съобщението.

Ще изляза, освен ако той не дойде навреме.
Ще изляза, освен ако той дойде навреме.

Идеята е, че потребителят на системата трябва да държи бутона натиснат и да го пусне чак когато на екрана се появи съответното съобщение. Въпросът ми е: Кой вариант на изречението е по-правилен? Каква е граматическата категория и функцията на това не? Струва ми се, че това не е не като отрицателна частица, защото докато не се появи съобщението/освен ако той не дойде навреме не са отрицателни по смисъл.

Ето и няколко други примера:

Ще купя кроасани, освен ако не искаш нещо друго.
Ще купя кроасани, освен ако искаш нещо друго.

Ще седиш на масата, докато не си изядеш всичко.
Ще седиш на масата, докато си изядеш всичко.

Моят отговор
След като българските преводачи в европейските институции ми поставиха въпроса ребром, нямаше как – трябваше все пак да кажа какво мисля. Казусът беше разгледан на семинара в Люксембург (29.09.2014 г.).

1. Явно ключът за разрешаването на проблема е функцията на частицата не в подчинените изречения. Смисълът на изреченията не се променя, след като изключим частицата, значи тя не отрича изпълнението на действието, означено с глагола.

2. Защо тогава я употребяваме? Частицата не е не само отрицателна, може да служи и за усилване, подчертаване, изтъкване:

Не ти ли помогнах достатъчно вече?
Голямото зло е, че стотици хиляди, ако не и милиони българи, живеят в един свят от криви огледала.

3. Подобна е ролята на не и в нашите два случая, но тук имаме и един много стар модел, по-точно стари модели на сложни съюзи, които са съдържали тези частици: АШТЕ НЕ, АШТЕ ДА НЕ, ДАЖЕ НЕ, ПРѢЖДЕ ДАЖЕ НЕ.

Ето едно изречение от старобългарския текст Пандектите на Антиох в превод на съвременен български (в скоби е старобългарското съответствие):

Който хули ближния си при каквото и да е прегрешение… ще изпадне в същия грях, освен ако не помоли (АШТЕ НЕ… ОУМОЛИТЪ) Бога, като се покае и изповяда греха си.

И един евангелски стих:

… тая нощ, преди още петел да пропее (ПРѢЖДЕ ДАЖЕ… НЕ ВЪЗГЛАСИТЪ), три пъти ще се отречеш от Мене. (Мат 26:34)

Но е възможен и друг превод от старобългарски:

… тая нощ, докато още петел НЕ е пропял, три пъти ще се отречеш от Мене.

4. Моделът е доста устойчив и до днес. Частицата не подчертава, изтъква, набляга на действието в подчиненото изречение като условие за извършване на действието в главното. Подчиненото изречение с освен ако (не) е за изключване (при наличието на това условие действието в главното се изключва), а с докато не формално е за време, но фактически е за условие.

Според мен всеки би трябвало да се чувства свободен да употреби или да не употреби не – в зависимост от личните си предпочитания.

____________
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.

Диахронично (19). Кое е общото между земетресенията, трусовете, стряскането и… конския тръс?
Диахронично (20). Добър вечер/добра вечер
Диахронично (21). Господине, госпожо, госпожице

Запетая в изречения, започващи с: Предвид…, С оглед на…

Проблемната запетая беше един от въпросите, които разгледахме на семинара с българските преводачи в европейските институции (Люксембург, 29.09.2014 г.).

Предвид вчерашното изказване на руския президент[,] преговорите с Кипър вероятно ще започнат съвсем скоро.

1. Изречението е дадено като пример в сайта Как се пише?. Запетаята е поставена, защото бележи край на обособена част. Защо смятам, че Предвид вчерашното изказване на руския президент е обособена част? Защото притежава трите характеристики на обособените части. За да бъде една част от изречението обособена, тя трябва:

а) да има относителна интонационна самостоятелност;
б) да има относителна смислова самостоятелност (тук преценката е доста субективна);
в) да бъде незадължителна негова смислова и структурна съставка.

2. Самият разширен състав на тази конструкция е предпоставка за обособяване. Ето друг подобен пример:

С оглед на продължаващата криза в Сирия[,] ВКБООН призовава държавите – членки на ЕС, да отстояват…

3. Освен това след края на обособената част има съществително име, което затруднява бързото възприемане на смисловите цялости в изречението. Ако след подобна разширена част стои сказуемото в изречението, тогава не бих я счела за обособена:

С оглед на продължаващата криза в Сирия призоваваме държавите – членки на ЕС, да отстояват…
Предвид вчерашното изказване на руския президент очакваме преговорите с Кипър да започнат съвсем скоро.

4. Подобно е и изречението Предвид гореизложеното предстои излишен труд – тук няма условия, които налагат обособяване, затова не се поставя запетая. Но ако пишещият иска да изтъкне Предвид гореизложеното, да придаде на тези думи по-голяма тежест, може да постави запетая.

5. Според мен не бива да се подхожда схематично при такива предложни конструкции, които започват с предвид, според, с оглед на. Те може да бъдат много кратки, но и доста дълги. Когато са разширени, е добре да се замисляме дали не представляват обособени части, и да ги ограждаме със запетаи.

6. Точно този вид обособени части не са описани в академичната граматика, но има една забележка със ситни букви, в която се говори за “разширени обстоятелствени изрази, които имат само външни сходни белези с обособените части”:

При хубаво време и добро настроение, излетите са приятни.
Между два високи плета, Мария забеляза мъжка сянка…
Но съдията, въпреки съдебната практика, не ще да чуе ни обвинения, ни защита…[1]

7. Дали конструкциите, които започват с предвид, според, с оглед на, представляват обособени части, или са сродни на въпросните разширени обстоятелства, е въпрос на субективна преценка. За мен самото отделяне на тези псевдообособени обстоятелствени изрази не е достатъчно издържано. Но по-важното в случая е, че графичното им представяне според академичната граматика е свободно, т.е. допуска се употребата на запетая, която се мотивира с облекчаване на възприемането на текста.

–––––––––––––
[1] Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. С., БАН, 1983, 239 – 240.

Това, което имаме като конструкция

Вероятно няма да сгреша, ако кажа, че бившият министър на вътрешните работи Цветан Цветанов въведе в активно обращение една нова синтактична конструкция, с която обича да усложнява изреченията си:

Това, което наблюдаваме като резултати в последните избори, и това, което имаме като перспектива и електорална подкрепа, аз не изключвам възможността ГЕРБ да получи пълно мнозинство в един следващ парламент.

Извинявам се за това, което имаме днес като политика, но това е единственото, което можехме да направим четири години, но България се нуждаеше от финансова стабилност, за да получава европейски средства.

Не, той не е родоначалникът на конструкцията. Google е услужлив и предлага резултати от по-далечни години и с друго авторство. Но мисля, че Цветанов я популяризира, и тя се поде от не един и двама политици и интерпретатори на политическите събития (и не само):

Това, което правим като държава, за да не се отрази поскъпването на фуража върху цената на месото, е да се опитаме… (Мирослав Найденов)

Това, което имаме като гласове по градове, показва, че Реформаторският блок е нова политическа формация. (Радан Кънев)

… това, което имам като преки наблюдения, са натискът и арогантността, за които знаем от последните 4 години. (Кънчо Стойчев)

… от това, което получих като информация как е действал кризисният щаб, какво е направено, минута по минута, искам да ви кажа… (Цветлин Йовчев)

Тази конструкция доста ме дразни, защото ми изглежда като изкуствено усложняване на фразата, целящо да ѝ придаде витиеватост и някаква неопределеност, от която, трябва да признаем, посочените по-горе хора честичко се нуждаят. Жалкото е, че вече се превръща в клиширан израз и се употребява и от личности, чиито изразни способности не поставям под съмнение – със съвсем малко усилие биха могли да намерят синонимна конструкция.

Въпрос към англоговорещите: възможно ли е първоначалната поява на това, което имаме като да е повлияна от английски модел?

7 мита за правилото за пълния и краткия член

В правописния фолклор правилото за пълния и краткия член е обраснало с митове. Да ги развенчаем!

Мит 1. Правилото е отменено.
Напротив, валидно е. Препотвърдено е миналата година в Официален правописен речник на българския език. С., БАН, Просвета, 2012. Ако правилото бъде отменено в близките две-три десетилетия, това ще бъде водеща новина в медиите. Ако бъде отменено по-късно, може и да не е водеща новина. Защото на следващото поколение просто няма да му пука за правилото (според скромното ми мнение :).

Мит 2. Правилото важи и за писмената, и за устната реч.
Правилото е задължително само за писмената реч. В устната то практически не може да се спазва – с изключение на случаите, в които текстът е предварително подготвен (написан или наизустен).

Мит 3. Пълен член получават само подлогът и определението към него.
Има и други случаи, в които се употребява пълен член (тук – т. 3, 4, 5). Най-често срещани – в съставно именно сказуемо, когато членуваната дума се свързва с някой от следните глаголи: съм (бъда – бъд. време), оказвам се, изглеждам, казвам се, наричам се, ставам (със значение ’съм’), представлявам (със значение ’съм’). Повече разяснения – тук.

Мит 4. Пълен член получава вършителят на действието.
Това твърдение би било вярно, ако се добави уточнението граматически:
Пълен член получава граматическият вършител на действието.
Давам два примера, за да стане ясно:

Кандидатът попълва формуляра.
Тук кандидатът е действителният (логическият) вършител и граматическият вършител (подлог – той, кандидатът попълва).

Формулярът се попълва от кандидата.
Тук действителният вършител е кандидатът, но граматическият, т.е. подлогът, е формулярът (той, формулярът се попълва).

При определяне на правилния член е важно не кой на практика върши действието, а кой граматически го върши в конкретната формулировка.

Мит 5. Ако думата е в началото на изречението, тя се членува с пълен член.
Много често подлогът се оказва в началото на изречението и вероятно това заблуждава доста хора. Но не се подвеждайте. Ето примери, в които подлогът не е първата дума, но трябва да получи пълен член:

Никога преди младежът не беше попадал в толкова опасна ситуация.
Очаква се днес президентът на Чехия Милош Земан да подпише указ за разпускането на Парламента.

Мит 6. Пълният член придава по-голяма тежест на думата.
Може у някои пълният член да поражда такова субективно усещане, но то няма нищо общо с правилото. Ако искате да придадете тежест или важност на думата, по-добре я напишете в курсив (italic) или пък я заменете с някой по-изразителен синоним, но не използвайте пълния член за тази цел. Ако човекът, който чете вашия текст, владее правилото, ще установи, че вие не сте го усвоили добре. И може да стигне и до други заключения за вашата персона.

Мит 7. Ако пред прилагателното име има по- или най-, то се членува с пълен член.
Може би този мит е свързан с предходния, с усещането, че щом нещо е по- или най-, то заслужава да бъде изтъкнато с пълен член. Но граматиката си е граматика, затова внимавайте какво поясняват тези прилагателни, и членувайте съобразно тяхната синтактична роля:

По-лекият път към върха е по-приятен, но и по-дълъг.
(по-лекият – определение към подлога път)

Студентите отново поставиха най-важния въпрос в държавата – за морала на властта.
(най-важния – определение към допълнението въпрос)

Ако се сещате за още митове – добавяйте ги в коментари. :)

Частен проблем с пълния член (4). Членуване на обособени приложения

В изблик на откровеност ще призная, че от проблемите с пълния/краткия член започна да ми додява. Неслучайно повече от столетие продължаваме да се препираме за това изкуствено правописно правило. Част от поддръжниците му илюстрират неговата необходимост с вестникарски заглавия, впечатляващи със своя, да го наречем, странен словоред – видите ли, ако го нямало пълния член, читателят изобщо нямало да разбере кой кого ухапал или изял. Да погледнем нещата от друг ъгъл – ако го нямаше правилото, журналистите нямаше да го експлоатират безмилостно и словоредът на заглавията щеше да бъде по-естествен.

И тъй като никой нищо не предприема, реших поне аз да направя една малка, съвсем малка стъпка. В Twitter обявих война на пълния член и започнах да употребявам само краткия. Интересно ми е кога ще се появят оплаквания, че някой не е разбрал нещо в моите туитове.

Междувременно в блога се появи един въпрос, поставящ поредния частен проблем с пълния член. Редакторите и коректорите със сигурност са се сблъсквали с такива казуси.

Въпрос от Красимира Георгиева
В изречението Той подписа договор за ролята на Игор – верният помощник на Франкенщайн трябва ли верния да получи пълен член?

А как стои въпросът, ако изречението изглежда така: Игор – верният помощник на Франкенщайн – ще бъде новият герой във филма. Този път пълният член на мястото си ли е, или е излишен?

Моят отговор
Бих искала първо да представя мнението на Вл. Мурдаров по проблема. Анализирайки три примера, подобни на първия, той пише, че обикновено се разсъждава така: “… щом приложението се отнася към допълнението, то също трябва да бъде употребено с непълен член. (…) В същото време се пропуска фактът, че приложението е част от едно цяло изречение… което не е изказано изцяло” [1]. В нашия пример реконструираното изречение би изглеждало така: Игор е верният помощник на Франкенщайн. Според Вл. Мурдаров в този тип конструкции думата трябва да бъде употребена с пълен член.

Ще си позволя да изразя несъгласие с това становище. Ето как разсъждавам аз в няколко пункта.

1. Конкретното изречение е Той подписа договор за ролята на Игор – верния(т) помощник на Франкенщайн. В синтактичен план верния(т) помощник на Франкенщайн е обособено приложение към несъгласувано определение. Ако не е такова, моля да ме поправите. Не виждам никакъв смисъл обособената част да се превръща в пълноценно изречение (да се представя като нещо, каквото тя не е, или като нещо повече, отколкото всъщност е) и едва тогава да се прилага правилото за пълния/краткия член.

Давам си сметка, че обособените части тежнеят към простите изречения, но не са “дорасли” да се превърнат в такива. Макар да се радват на известна интонационна и смислова самостоятелност, те нямат ранг на изречения.

2. В академичната граматика обособените приложения са представени в групи – съобразно тази част на изречението, която поясняват: подлог, пряко допълнение, непряко допълнение, несъгласувано определение и т.н. Даден е следният пример за обособено приложение към пряко допълнение: В зрели години Елин Пелин даде една ценна книга – сборника “Под манастирската лоза” [2].

В нашия пример приложението се отнася към несъгласувано определение (на Игор), което, както и приложението към прякото допълнение, би трябвало да получи кратък член.

3. В спорни/проблемни случаи аз предпочитам да употребявам краткия член. Всъщност така правя услуга на пълния член, защото не го натрапвам там, където май не му е мястото. ;)

Във втория пример, даден от Красимира – Игор – верният помощник на Франкенщайн – ще бъде новият герой във филма, е необходимо да се постави пълен член, защото приложението се отнася към подлога.

А вие как бихте приложили правилото по отношение на първото изречение?

–––––––––––––––––––––––––
[1] Вл. Мурдаров. 99 съвета за българската граматика. С. 2007, 40 – 41.
[2] Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. С., БАН, 1983, 231 – 232.

Частен проблем с пълния член (3). Спасителят/Спасителя, “Мислителят”/“Мислителя”
Частен проблем с пълния член (5). За Ватикана и Анадола