Българският език днес – между разума и чувствата, между миналото и интернет

08.10.2014 at 8:18 37 Коментари

Преди няколко месеца бях любезно поканена от Българския езиков департамент към ГД “Писмени преводи” на Европейската комисия като лектор на семинар с нашите преводачи, работещи в различни евроинституции. Той се проведе на 29 септември в Люксембург, с видеоконферентна връзка с Брюксел, Франкфурт и София. Публикувам приблизителния текст на моята встъпителна презентация.

Когато Ива и Неделина ми предложиха днешната ни среща да бъде под мотото Разум и чувства, аз в първия момент се стъписах, защото ми се стори някак волно за вашата сериозна работа и за дискусията ни. Но после оставих това чувство и се замислих какво разумно мога да кажа за българския език – за родния ни език – в светлината на разума и чувствата и на тяхното вечно противоборство.

Ето за какво реших да говоря в първите 40 – 50 минути от нашия семинар:

1. Днес ще разглеждаме доста езикови казуси, затова ще подгреем с четири граматични казуса, които са си направо съществени граматични проблеми в съвременния български език.

2. Ще поговоря за езика в интернет – какво представлява той и как влияе върху развитието на общобългарския език, в т.ч. и върху книжовния.

3. Ще се осмеля да споделя с вас своите предположения за бъдещето на нормата.

4. Накрая ще обърна внимание на три случая, в които нормата мълчи, но ние трябва да вземем решение как да постъпим, защото работата ни го налага.

Работата ни налага също непрекъснато да се питаме кое решение е правилно и кое – грешно, коя форма е книжовна и коя – некнижовна. Но много бих искала днес поне за малко, поне на моменти да се откъсваме от тази мисловна плоскост и да се опитаме да погледнем на езика като на система, която функционира независимо от нашите постулати за правилно, грамотно, образцово.

Seminar-Pavlina

Надявам се, че илюстрацията ще ни помогне да се пренастроим на тази по-различна вълна. Помолих моята приятелка Анелия Костова да нарисува нещо схематично по темата, но тя предприе друг подход. Когато видях илюстрацията, си казах, че Ани всъщност е права: езикът е свеж, жизнен и пълнокръвен, а ние непрекъснато се опитваме да го напъхаме в някакви скучни схеми.

1.1. Употреба на негов, неин, техен вместо свой

Ще започна с една случка, в която аз, постъпвайки не особено разумно, допуснах съществена граматична грешка. Както си работех на компютъра вкъщи, получих съобщение в Skype от Тони, приятелка на дъщеря ми. Тя се интересуваше дали Божена си е вкъщи. Размених две реплики с дъщеря си и написах на Тони следното съобщение: “Божена ще ти се обади от нейния компютър”. Безспорна грешка от гледна точка на граматичните правила, при това писмено запечатана – употреба на притежателното местоимение за 3 л. ед.ч. неин вместо правилното възвратно притежателно местоимение свой в тези условия.

Веднага след като изпратих съобщението, видях, че съм сгрешила, но не си посипах главата с пепел, а се запитах защо сбърках точно аз, която зная много добре правилото, разяснявам го на други хора и ежедневно коригирам подобни чужди грешки. Вероятно защото не обмислих предварително изречението, не упражних по-голям мисловен контрол над речта си и защото езиковото чувство ме накара да предпочета нейния пред своя. Чувството надделя над разума; живият, говоримият език надделя над нормата.

Тук ми се струва уместно да цитирам думите на Мариан, героиня на Джейн Остин от Разум и чувства: … ако в това, което съм направила, имаше нещо неблагоразумно, щях да го усещам с разума си през цялото време, нали винаги съзнаваме кога допускаме грешка…

Дали наистина тази грешка, допусната веднъж от мен и допускана от доста други българи многократно, е толкова неразумна? Защо често не се осъзнава като грешка? В исторически план отпадането на възвратното местоимение – и личното себе си, и притежателното свой – е ясен и необратим процес.

Този процес е толкова напреднал, че вече е кодифицирана успоредната употреба на свой, от една страна, и мой, твой, наш, ваш, от друга:

Аз ще се обадя от своя/моя компютър.
Ти ще се обадиш от своя/твоя компютър.
Ние ще се обадим от своите/нашите компютри.
Вие ще се обадите от своите/вашите компютри.

Само за 3 л. ед. и мн.ч. нормата все още не допуска употребата на негов, неин, техен:

Той/Тя/То ще се обади от своя компютър.
Те ще се обадят от своите компютри.

Езиковото съзнание е затруднено от проявата на тази несистемност – имаме различен “разрешителен режим” за равноправни членове на граматичната система, каквито са притежателните местоимения за различните лица и числа.

Съществува известно оправдание за това изключение. В някои случаи употребата на свой и негов, неин, техен може да има смислоразличителна роля. (Така стигаме до скритата трета съставка в английския вариант на нашето мото Разум и чувстваSense and Sensibility: sense като смисъл.)

Тя ще се обади от нейния компютър може да означава, че компютърът не е неин собствен, а на трети човек, по-точно на трета жена или момиче. Ако се направи едно статистическо изследване обаче, езиковите ситуации, в които наистина употребата на свой – неин има смислоразличителна роля, ще се окажат пренебрежимо малко на брой. А ако има опасност от двусмислица, може да кажем: Тя ще се обади от нейния си компютър. (Вероятно отдавна сте направили за себе си паралел с английския език. Англоговорещите, а и говорещите други езици се справят прекрасно и без възвратно притежателно местоимение.)

Живият, говоримият език поначало е по-практичен от книжовния. Просто изразните средства в него са по-икономични и по-близо до комуникативните нужди на хората и в това отношение той е с крачка или с няколко пред книжовния език. Ако наистина местоимението свой имаше някаква съществена функция, то нямаше да бъде така пренебрегвано в съвременната българска реч.

1.2. Бройна форма на съществителните имена от мъжки род

Да видим дали има съществена функция една друга граматична форма – бройната форма на съществителните имена от м.р., които означават нелица (предмети). Правилната ѝ употреба много затруднява българите – до степен, каквато аз не предполагах, преди да започна да получавам въпроси в пощата на “Как се пише?”. Едни от най-често изпращаните въпроси са от този тип:

100 клиента или 100 клиенти?
няколко ВИП госта
или няколко ВИП гости?
2 брифинга
или 2 брифинги?
5 дена
или 5 дни?

Защо не можем да употребяваме (или поне много българи не могат) правилно формата за мн.ч. и бройната форма, водени само от езиковото си чувство, а трябва да впрегнем и разума? Понякога дори доста здраво да го впрегнем.

Главно защото тази форма нарушава системността в езика. Ние грешим или пък се затрудняваме, защото някак чувстваме, че има противоречие. А ето сега вече ще знаем, че има противоречие. Както пише проф. И. Харалампиев, няма друг случай в българския език, в който дадена категория или специална форма да е присъща само на съществителните от един род [1]. (Пълният и краткият член на имената от м.р. не представляват друг такъв случай, защото тяхното съвместно съществуване няма нищо общо с естествения, говоримия български език.)

В историческия развой на българския език бройната форма се е настанила само при съществителните от м.р. просто защото при съществителните от другите два рода падежната форма, която се е използвала в количествени съчетания, фонетично е съвпаднала с формата за мн.ч. Затова днес нямаме бройни форми за ж.р. и ср.р. Но пък имаме вътрешносистемно противоречие, което трябва да бъде преодоляно. Естествено е това да стане не чрез създаване на нови бройни форми за ж.р. и ср.р., а чрез отпадане на съществуващата форма за м.р. Защото тя не изпълнява някаква особена функция, а е разновидност на мн.ч. и точно затова в съвременната реч бройните форми се заместват от формите за мн.ч.

Това отпадане се разглежда от И. Харалампиев като проява на формулирания от него “закон за отстраняване на ненужните езикови средства” [2].

Нормата вече е отстъпила частично под напора на естественото отстраняване на ненужната бройна форма и е постановила употребата ѝ само при съществителните имена за нелица. Доколко това частично отстъпление е уместно, е спорен въпрос според мен. Със сигурност автоматичното разграничаване на лица и нелица в потока на речта е трудно за съвременния българин, да не говорим за случаи като 100 клиенти (хора) и 100 клиента (фирми), което е свръхдетайлизиране според мен и не би трябвало да има място в една разумна и човеколюбива граматична кодификация.

1.3. Налагане на окончанието -ме за 1 л. ед.ч. сег.вр.

Друга проява на закона за отстраняване на ненужните езикови изразни средства може да видим в постепенното отпадане на форми като пием и пържим и заместването им от пиеме и пържиме. Тъй като глаголите от III спр. са многобройни, те налагат своето окончание -ме върху глаголите от I и II спр. За езиковото съзнание е нерентабилно да поддържа две окончания за едно и също граматично значение – 1 л. мн.ч. сег.вр. Да се замислим наистина: защо да поддържаме в паметта си две окончания и да ги употребяваме паралелно, когато и едно ни върши идеална работа? Защо да поддържаме две коли, щом и с едната можем да стигнем навсякъде, където поискаме? Ако сме практични, ще си оставим само едната.

В края на миналата година бяха оповестени резултатите от едно изследване на езиковите нагласи на българите към най-честите отклонения от правоговорните норми, проведено от филолози от СУ “Св. Климент Охридски”. Според 51% от участниците в изследването “мекането” е правилно правоговорно явление [3]. Да, наистина това са половината от участниците, но забележете, че те не просто не се дразнят, не просто го приемат, а не го отчитат като отклонение от нормата.

1.4. Отпадане на винителните форми кого, някого, никого, когото

Все по-объркан се чувства съвременният българин, и особено съвременният млад българин, когато трябва да употреби намясто местоименията кой – кого, някой – някого, никой – никого, който – когото. Езиковият усет не му помага много и той търси разумно основание за своя избор. Всички ние сме добре школувани и само в редки случаи може да се замислим по-дълбоко кой е правилният вариант. Но всички сме чували и чели изречения от типа:

Кой срещна във Варна?
На никой не му пука!
Имам нужда от някой.

Генералната причина за изместването на винителните форми на местоименията е в това, че ние, българите, отдавна нямаме усет за употреба на падежни форми. Падежната система при имената се е разпаднала преди няколко века (ХII – ХIII в.). В езика ни липсва стройна организация, която да осмисля и да крепи форми като кого, някого, никого, когото, а още по-малко кому, някому, никому, комуто. Те нямат здрава основа, нямат майка Земя, която да ги притегля и да ги държи в граматичната си орбита.

Посочените форми също така не са жизнено необходими, за да изразим ясно своите мисли и за да бъдем правилно разбрани. Винителните форми се използват единствено защото трябва (според правилото) да обозначат синтактичната функция на думата – пряко или непряко допълнение. Тази роля обаче си е ясна и когато употребяваме основните, именителните форми. Тийнейджърите например, доколкото имам наблюдения върху тяхната реч, не казват или рядко казват кого, някого, никого, но се разбират прекрасно помежду си.

Отново ще спомена дъщеря си, защото ми се струва показателно това, че преди около три години в нейната иначе правилна реч настъпи рязка промяна. Някак изведнъж изостави винителните форми и започна да си служи само с именителните, при положение че и аз, и баща ѝ редовно употребяваме винителните. Просто настъпи моментът, в който речевият пример на нейните връстници надделя над нашия родителски пример. Когато я попитах защо говори така, тя ми даде много прост и логичен отговор: “По-удобно ми е”.

Да се замислим само: как сами си затрудняваме (или по-скоро ни затрудняват) живота с кого, някого, никого, без да има някаква реална полза от правилната им употреба! За поколението на дъщеря ми като че ли важат думите на Елинор за нейния любим Едуард: … и все пак по природа притежава някакъв благоразумен и простичък усет, който обикновено го насочва по верния път.

Ако верният път е пътят на езиковото развитие, то нашите деца вървят уверено по него и се чувстват много удобно.

Представих ви четири граматични проблема, четири случая, в които посоката на езиковото развитие е ясна и необратима, но нормата все още не отчита настъпилите промени.

Дали ще им бъде даден статут на книжовни? Да, за мен това е несъмнено, защото нормата е исторически променлива и винаги следва узуса. Ще дойде време, когато натискът на говоримия език ще стане неудържим и нормата ще отстъпи, защото иначе рискува да се дискредитира.

2. Как интернет влияе върху развитието на езика?

2.1. Към въпроса за нормата и нейното бъдеще ще се върнем отново, защото сега искам да обърнем внимание на интернет и на това как той влияе върху развитието на езика. Най-кратко казано – катализиращо. Специалистите по история на българския език приемат, че ако в даден средновековен ръкопис се забелязва езикова иновация, в говоримия език тя вероятно е настъпила век – век и половина по рано. Тоест през Средновековието са били необходими 100 – 150 г., за да успее най-сетне една промяна да се промъкне в писмените паметници. Аз понякога се шегувам, че днес интернет отразява писмено езиковите промени малко преди те да настъпят.

2.2. Досега за българския език не е имало толкова благоприятна среда за ускорено развитие – среда, която дава възможност на новите форми (и фонетични, и граматични, и лексикални) бързо да се изпробват, да се обиграят, да се конкурират така, както никога преди, и в крайна сметка по естествен път да се отсеят жизнеспособните.

2.3. Когато говорим за езика в интернет, трябва да имаме предвид, че в тази разнородна среда съществуват паралелно различни жанрове – както добре познати от доинтернетната писмена практика, така и нови интернет жанрове (имейл, туит, блог пост, форум, чат, статус във Facebook); паралелно съществуват всевъзможни текстове, писани от всевъзможни носители на езика – от хора, които следват книжовните норми, до такива, които почти не ги познават или пък нарочно не ги признават.

2.4. Изследвайки именно новите интернет жанрове, езиковедите, общо взето, стигат до извода, че езикът в интернет обединява в себе си черти и на устната, и на писмената реч. Американската лингвистка Наоми Барън го представя образно като “езиков кентавър – отчасти говорене, отчасти писане” [4]. Сергей Лисенко смята, че на основата на това тясно взаимодействие “се оформя нова, хибридна форма на съществуване на езика” [5]. В тази посока са и разсъжденията на Дейвид Кристъл. Така нареченият от него Netspeak е не просто хибрид между писмената и устната реч, а истинско трето средство за общуване [6].

2.5. Твоят пример беше пред очите ми, но каква полза? – казва Мариан на сестра си Елинор. Все още ние, възпитаните в преклонение пред писменото слово, не можем да се отърсим съвсем от стереотипното възприемане на писмената реч единствено като образцова, издържана, книжовна. Затова очакваме едва ли не всяка дума или изречение в интернет да са минали през редактор и коректор, и се дразним от правописните грешки.

Не бива да очакваме това, защото то е противоестествено – речта в интернет е преобладаващо некнижовна. Тя е силно повлияна от устната, респективно от разговорната реч. В близките години и десетилетия – с любезното съдействие на интернет – все повече разговорни елементи ще навлизат в българската реч и ще оказват натиск върху книжовния език.

2.6. Интернет като среда за общуване е много динамична сама по себе си и предполага динамично развитие на езика. Аз лично смятам, че интернет ще съдейства за сравнително бързото налагане на нови изразни средства на всички езикови равнища и изтласкване на старите. Като казвам сравнително бързо, имам предвид не няколко години, а десетилетия все пак, особено за морфологичните и синтактичните черти, които са най-устойчиви в езика. Но в сравнение със столетията, които са били необходими за езиковите процеси досега, това би било космическа скорост, нали?

3. Какво е бъдещето на българската книжовна норма?

3.1. Вероятно преди 20 – 30 години отговорът би бил: светло и безоблачно. Но междувременно настъпиха коренни промени в българското общество; интернет навлезе в живота ни и се опитва да го обсеби. Реномето на книжовния ни език и особено на кодифицираните правила ми се струва вече разклатено.

3.2. Преди една година участвах в дискусия, организирана от Представителството на ЕК в България и ИБЕ при БАН по случай Международния ден на езиците. Опитах се да изложа и защитя тезата, че е необходим широк обществен диалог за българската книжовноезикова норма с участието не само на тесен кръг специалисти от ИБЕ, които на практика я диктуват, но и на по-широк кръг филолози, също и на учители, журналисти, писатели, редактори, преводачи, експерти в други области.

Колкото повече време минава, толкова повече си мисля, че това е трудно осъществимо. Ние, българите, не сме особено силни в общите дела. Засега не виждам институция или поне група колеги, които биха се нагърбили с подобна задача – за нейното осъществяване е нужен пионерски ентусиазъм и къртовска работа.

3.3. Писмената и устната практика обаче се променят доста динамично и все повече намаляват допирните им точки със съществуващата кодификация. Случва се репортери на БНР и водещи на предавания по БНТ да правят граматични грешки в ефир. Обикновено това са масово допускани грешки. А както отбелязва акад. Михаил Виденов, “масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да ѝ дадем път за свободна конкуренция” чрез допускането ѝ като дублетна форма [7]. Тоест виновни за масовите грешки са не масово грешащите, а кодификаторите, които не отчитат, че определени езикови тенденции вече са взели връх.

3.4. Ако това продължи, не бих се учудила от евентуална децентрализация на нормата, т.е. от създаване на варианти на българския книжовен език (с малки или малко на брой различия помежду им), а също и от появата на опити за ревизия на съществуващата кодификация в отделни нейни части, най-вече в областта на правописа и пунктуацията.

Тази прогноза може и да изглежда малко смела и безпочвена в момента, затова ще вмъкна думите на мисис Дашууд: Нима трябва да отхвърлим вероятното само защото не сме сигурни в него?… Не можем ли да допуснем съществуването на мотиви, засега необясними, но неизбежно неизвестни за момента?

Впрочем поне един български учен мисли за тази посока на развитие на българския книжовен език: проф. Стоян Буров застъпва тезата, че вече “на българската книжовна устна реч трябва да се гледа като на инвариант с два основни варианта: източнобългарски с представителен център гр. Велико Търново и западнобългарски с представителен център гр. София” [8].

Осмелявам се да допусна, че университетските центрове в София, Велико Търново и Пловдив например също може да се разграничат от сегашната кодификация. Те имат необходимия научен капацитет да го сторят. Не знам само дали ще се осмелят да поемат инициативата.

3.5. Влиянието на интернет все повече ще нараства, съответно и центробежните сили ще стават все по-големи. Все по-малко българи ще се съобразяват с това как е правилно да се пише и да се говори, и все по-важно за тях ще бъде да се чувстват свободни, когато пишат и говорят. Все по-критично ще се взираме всички ние в правилата, в опит да проумеем тяхната логика. И когато чуваме обяснения от типа: “Това е така, защото е така”; “Така се пише по традиция”, все по-малко респект ще изпитваме към тази норма, която нехае:

– за практическите нужди на нашето общуване;
– за отдавна настъпилите промени в говоримия език;
– за справедливите критики на не един и двама уважавани учени филолози към сегашната кодификация.

3.6. Може и да не го осъзнавате, а може и да ми възразите, но според мен вие вече сте тръгнали по пътя на децентрализацията, водени от практическите си нужди. Вашият Езиков наръчник и Междуинституционалното ръководство за изготвяне на публикациите на Европейския съюз наистина стъпват върху съществуващата кодификация. Но все пак има някои дребни отклонения (при слятото и разделното писане) и множество допълнения, които са свързани със специфичната ви работа, с често употребявани изрази, словосъчетания. Тези допълнения не са в противоречие с кодификацията, но липсват в нея, а вие сте ги “заковали”.

Бих ви насърчила да продължавате напред и непрекъснато да актуализирате Езиковия наръчник. За мен лично много полезно е Приложение А5 – Списък на страните, териториите и паричните единици, към Междуинституционалното ръководство.

4. Когато нормата мълчи…

4.1. След всички тези “светотатствени” думи за нормата и нейната кодификация да се насочим към нашата практика. Ще представя три случая, в които нямаме категорично указание кои са правилните езикови форми, но ние трябва да вземем решение:

суапове или суапи?
туитове или туити?
дронове или дрони?

Всъщност думите са три, проблемът е един и същ: коя форма за мн.ч. да употребим?

4.2. Понеже правилата за образуване на формите за мн.ч. са различни за едносричните и многосричните съществителни от м.р., първо трябва да установим колко срички имат суап и туит. Ако подходим консервативно, сричките са две. В българската фонетична система няма полугласна у, нито съгласна у кратко [9]. В действителност обаче ние, българите, или поне голяма част от нас, възприемаме суап и туит като едносрични думи. Вероятно фонетичната ни система търпи развитие.

4.3. Според граматичното правило едносричните съществителни от м.р. получават окончание -ове. Има единични изключения с окончания -а, -е, -ища и доста изключения с окончание -и: вълци, внуци, гости, лъчи, танци, факти, шопи и др. В академичната граматика пише, че чуждите едносрични същ. от м.р., с малки изключения, получават окончание -ове: актове, дискове, пактове, трикове.

При това положение като че ли везните клонят към окончание -ове и за трите думи.

4.4. Може да проверим какви са нагласите на българите в Google, с цялата предпазливост, на която сме способни. Вероятно сте се натъквали на подводни камъни при такива проверки, но нека и аз ви предупредя за някои.

суапове : суапи       40 600 : 8850
туитове : туити    208 000 : 39 600

Резултатите за туити всъщност са много по-малко, защото включват и анимационния герой Туити; и (той, тя, то) туити – глагол.

дронове : дрони       28 300 : 41 000

Резултатите не са особено показателни – дронове (и сръбски); дрони (и украински, узбекски). Въпреки опитите ми да филтрирам, се промъкват и сайтове, написани на чужди езици. При това положение аз обикновено прибягвам към членуваните форми:

дроновете : дроните   14 000 : 9400

4.5. И все пак аз лично много се колебая за дронове. Вероятно бих предпочела дрони. Дронове ми звучи много тромаво, може би правя асоциация с тронове. А дроните все пак са летателни апарати.

Няма нищо лошо в това да се вслушваме в езиковото си чувство, макар че нашето е частично притъпено от ежедневното строго следване и взиране (да не кажа вторачване) в правилата.

Ето какво пише Джейн Остин за своята героиня Мариан: … а и да си поставиш за цел да прикриваш чувства, в които няма нищо лошо, за нея означаваше не просто излишно усилие, а позорно преклонение на ума пред банални и погрешни идеи.

Езиковото чувство не е просто чувство, то се основава на езиковите модели в нашето съзнание. Когато овладяваш чужд език, стигаш до един етап, в който започваш да чувстваш този език, да използваш с лекота специфични конструкции – но това става, след като вече си натрупал достатъчно познания, достатъчно езикови модели и започваш да ги следваш автоматично.

Когато нещо в нашия роден език вътрешно ни смущава, но не можем да си го обясним разумно, е добре поне да се замислим. Може да сверим своето чувство с колега, приятел, роднина. За да не се окаже, че следваме банални и погрешни правила, които са твърде далеч от естествения български език.

Ще се опитам да обобщя това, за което говорих досега:

1. В говоримия български език са настъпили редица промени, които нормата все още не е признала, не им е дала статут на книжовни. Добре е нормата да побърза.

2. Интернет влияе катализиращо върху развитието на българския език и по всяка вероятност ще оказва все по-голям натиск върху книжовния език.

3. Ще нараства напрежението между говоримия и книжовния език. Това може да доведе до промени в нормата – по посока децентрализация или ревизия на отделни части.

4. В работата си следва да зачитаме съществуващата кодификация, но и да държим сметка за тенденциите в съвременния български език, за да не се окаже, че спазваме буквата на закона, но не и духа на езика.

5. Езиковото чувство е важно в нашата работа. Да не го потискаме! Ако то заговори у нас, значи има какво да ни каже.

Ще завърша с думите на Елинор към Мариан: Гледаш на случилото се така… както е редно за един здрав разум и дълбоко разбиране на нещата… Аз съм убедена, че вие влагате достатъчно здрав разум в своята твърде отговорна работа, и надали мога да добавя още, но бих се радвала, ако днес допринеса мъничко за по-дълбокото разбиране на нещата в българския език.

Благодаря на г-жа Олга Манафова за поканата, на Ива Вътова-Иванова, Неделина Димитрова, Десислава Петрова, Анелия Костова, Емил А. Георгиев, Жени Колева и Майк Рам – за помощта при подготовката за семинара, а на всички участници – за активното им отношение към езиковите проблеми и за вниманието към мен.

____________________

[1] Харалампиев, И. Развойни процеси в съвременния български език. В. Търново, 2009, с. 39.

[2] Пак там, с. 29.

[3] http://m.btvnovinite.bg/article/bulgaria/obshtestvo/zmekaneto-kato-pravilno-govorno-yavlenie.html

http://slav.uni-sofia.bg/naum/sites/default/files/lili_series4_aleksova_2013.pdf

[4] Цит. по Crystal, D. Language and the Internet. Cambridge, 2001, p. 48.

[5] Лысенко, С. Взаимодействие устной и письменной формы существования языка в интернет-коммуникации, с. 23.
http://www.aspirant.vsu.ru/ref.php?cand=1741

[6] Crystal, D. Op. cit, p. 48.

[7] Виденов, М. По въпроса за “масовата грешка” в речта на съвременната българска интелигенция.
http://liternet.bg/publish3/mvidenov/masovata.htm

[8] Буров, Ст. Две норми на българската устна книжовна реч.
http://liternet.bg/publish28/stoian-burov/dve-normi.htm

[9] В последно време се появиха изследвания за ў във връзка с билабиалното произношение на [л] – [скакаўец], [пиўе].

Advertisements

Entry filed under: Език мой – приятел мой, История на българския език, Морфология. Tags: , , , , , , , , , , .

Само в учтивата форма “вие” се пише с главна буква Запетая в изречения, започващи с: Предвид…, С оглед на…

37 Коментари Add your own

  • 1. Бисер Маджаров  |  11.12.2014 в 22:36

    „Ще нарасТва напрежението между говоримия и книжовния език. Това може да доведе до промени в нормата “
    Ако в медиите е нормално да се произнася „ут пунеделник ду петък“, трябва ли да го приемем за норма и в правописа?
    Изглежда всички забравиха кой произнесе смъртната присъда на страдателния залог. Това беше вестник „168 часа“ и лично Петьо Блъсков. Днес нито един журналист не е в състояние да състави изречение със страдателен залог. Вероятно това не се изучава в основния курс на обучение?
    „Двама престъпници застреляха двама полицаи“
    „Двама полицаи застреляха двама престъпници“
    „Двама престъпници бяха застреляни от двама полицаи“
    „Двама полицаи бяха застреляни от двама престъпници“
    Кой кого? Номер 10 е прав.
    „Температурите ще бъдат високи“, или „Температурите ще са високи“?
    „Септември ще бъде май“, или „Септември ще е май“
    Кога променихте формата на бъдеще време на глагола „съм“?
    Ако „пораствам“ вече е „порасвам“, то е редно и „вестник“ да бъде повишен във „весник“. Някога, а и днес така пишеха и пишат слабообразованите хора.

    Отговор
    • 2. Лилия Николова  |  01.04.2015 в 23:40

      Точно така!Поздравления за коментара. И питам: Защо в телевизиите и радиата назначават слабограмотни, които говорят неправилно, с граматични и правоговорни грешки?При тази безработица свършиха ли се грамотните?

      Отговор
  • 3. канна  |  15.10.2014 в 13:15

    По-голяма глупост от това „мекането“ да стане норма не бях чула!!!

    Отговор
    • 4. ldtr  |  16.10.2014 в 20:17

      В чешкия език е станало.

      Отговор
      • 5. Павлина  |  17.10.2014 в 7:25

        И в един по-близък нам език – македонскиот: гледаме, носиме, jадеме. И в сръбския също, само че там окончанието е -мо.

        Отговор
  • 6. николай  |  15.10.2014 в 8:59

    Наистина ли падежите са отпаднали XII-XIII в.? Аз съм останал с впечатлението, че Паисий пише с падежи през XVIII в.

    Отговор
    • 7. Павлина  |  16.10.2014 в 6:44

      В говоримия език най-големите преобразувания в падежната система настъпват през ХII – ХIII в. Разбира се, това не означава, че през ХIV в. вече не са се употребявали падежи. Освен това някои падежи отпадат по-рано, други по-късно. Езикът на Паисий е доста различен от говоримия български език през ХVIII в. и е силно повлиян от църковнославянския.

      Отговор
  • 8. Невена Коларова  |  13.10.2014 в 21:14

    Аз съм инженер, по образование, но според мен учители, журналисти, писатели, редактори, преводачи и експерти в различни области трябва да се стараят да запазват чистотата на езика ни, т.е. книжовния ни език не трябва да се захвърля за сметка на „неграмотността“…Какво означава думата „дроу“ – за мен това е бедност на представата и на познанията в областта на българския език, за да си позволи човек да напише чуждицата с буквите от Кирилицата. За жалост това е все по-често срещано явление, например „перформанс“, „пропъртис“, „фууд“, „пей“ и т.н. Защо не си признаем – това е духовно обедняване, книжовно изпростяване и ….най-общо казано чуждопреклонност (може би използването на чуждици извисява ползващите ги като „по-знаещи“ или „по-цивилизовани“)???

    Отговор
    • 9. B.Y.  |  14.10.2014 в 0:57

      Какво означава думата „дроу“? Означава термин, който няма адекватен еквивалент на български. Дори да му се изнамери такъв, той би стоял като смешна кръпка и по-същественото – трудно би се свързвал с оригиналното значение, което ще направи приложението му нецелесъобразно.
      Във Вашата област не бъка ли от сложни технически термини с чужд произход?

      Отговор
    • 10. Павлина  |  14.10.2014 в 6:43

      Ето какво означава думата (надявам се да съм попаднала на правилно определение): Draw (дроу) е една “все още непълна” ръка, на която липсват една или няколко карти, за да се превърне в добра ръка. Търси се българска дума (евентуално словосъчетание), която да представи понятието в неговата цялост. Всички желаещи може да се пробват. ;)
      В рамките на шегата аз предлагам непълна ръка с потенциал. Но пак има чужда дума.

      Отговор
      • 11. vilervale  |  14.10.2014 в 17:58

        Големият проблем е, че словосъчетанието, каквото и да е то, няма да свърши работа, тъй като тази лексика е необходима на специфична група (играещите покер най-вече в интернет) и хората от тази група заучават лексиката от сайтовете (всъщност тези сайтове са поръчителите на превода) и за да не се променя структурата на сайта при пускането му в бг вариант са въведени безумни ограничения от типа българският еквивалент да е с определен брой символи, равни или неповече от англ., за да пасне в съответното поле, което най-често е невъзможно или се получават смешки. Затова се кара на кирилизация и толкоз. Иначе, ако човек реши, може много удачно да побългари цялата терминология, като следи процеса в неговата цялост, draw идва от теглене, картите, които се теглят допълнително, може да се играе с производни (тип тегличка да е тази ръка) и така да се изгради целия понятиен апарат на играта – да, ще звучи странно в началото, но хората ще го възприемат по-лесно, отколкото да си кълчат езиците с дроуове или дроуъли, – или да се заемат термини, използвани в други игри (например дроу с една дума може да е „ексик“ от таблата, нищо, че е турска, ако се не лъжа, пак е много по-ясно от дроу). Но това са фантасмагории, течението е твърде силно.

        Отговор
        • 12. Павлина  |  16.10.2014 в 6:56

          Живеем във време, когато влиянието на екстралингвистичните фактори върху езика е по-силно, отколкото преди. И просто нямаме време за побългаряване, особено пък в такава тясна област. Иначе – може да се направят опити, съгласна съм. Но обикновено такива неологизми се възприемат или с насмешка, или откровено на нож. Да давам ли пример с входирам? Какво му е на този глагол, та проф. Мурдаров го обяви за уродливо образувание?

          Дано не ме разбереш погрешно – нямам нищо против търсенето на български еквиваленти. Просто се опитвам да разбера защо течението е толкова силно.

          Отговор
  • 13. B.Y.  |  11.10.2014 в 1:40

    Здравейте. Във връзка с четвъртата точка главата ми е станала плондир от чудене как да предам формите на един термин с неестествено звучене на български – „draw“. Да кажем, единственото число го докарваме криво-ляво като „дро“ или „дроу“. Как обаче да се образуват множественото число и бройната форма? Единственото, което ми идва на ум, е да се добави едно изкуствено „л“ в края на думата. Оттам ще имаме дрол, дролове, дрола. Ако не се бъркам нещо, този прийом с изкуственото добавяне на „л“-то май съм го срещал в руския. Проблемът е, че ми изглежда адски неестествено и неграмотно.

    И пак във връзка със същата четвърта точка се сещам за още един езиков казус. Значи, имаме спортния термин „аут“, който, като едносрична дума, в множествено число преминава в „аутове“. Дотук добре. Да, обаче имаме друг термин, където „аут“ е съставна част – „таймаут“. Безспорно по норма множественото число трябва да е „таймаути“, ама се замислих дали няма известно основание да бъде и „таймаутове“.

    Бях понасъбрал и други подобни примери, ама и горните два са напълно достатъчни. Въпросът ми е на какви правила може да се опре човек в подобни случаи, така че новоизлюпените термини да получат максимално правилно и естествено звучене при предаването им на български? Специално за първия пример ще съм ви много благодарен, ако ми дадете някакви насоки как да се процедира.

    Отговор
    • 14. Павлина  |  11.10.2014 в 14:20

      Здравейте!

      За първи път чувам за дро/дроу – какво означава този термин и като същ. от м.р. ли се осъзнава?

      За мн.ч. на думи като таймаут имам някакви наблюдения. Макар че според правописния речник е правилно моноблокове (блок – блокове), билбордове (борд – бордове), много често се казва и пише моноблоци, билборди. Явно в езиковото съзнание надделява това, че същ. име е многосрично и пò му “отива” окончание за мн.ч. Нещо такова става и при таймаути.

      Всъщност не бива да драматизираме ситуацията. :) Съвсем нормално е все още да се лутаме и да употребяваме различни граматични форми на новонавлизащите чужди думи в езика ни. Просто те в момента се нагаждат към граматичната ни система и трябва да мине време, докато се утвърдят. Няма как веднага да зазвучат естествено и правилно.

      Отговор
      • 15. B.Y.  |  11.10.2014 в 14:48

        Дроу е термин от покера и други непопулярни спортове и се осъзнава точно като съществително от мъжки род.

        Сега го пуснах на проверка с гугъл и излиза, че се употребява масово като дроу, дроуове, дроуа/ът, което на мене поне ми се струва крайно неестествено – и звуково, и визуално. Не знам….

        Отговор
        • 16. Павлина  |  14.10.2014 в 6:58

          И за мен е странно, защото чуждите думи, които завършват на , се възприемат като същ. имена от ср.р.: бижу, табу, кенгуру. И шоу, което завършва на -оу, също категорично е от ср.р.
          Но явно за покерджиите е естествено да се казва дроуове, дроуът, и няма как да променим техните езикови нагласи. А и не е нужно – това си е дума, която се употребява в ограничена област. Аз бих се съобразила с тези форми, колкото и неестествени да ми се струват.

          Отговор
          • 17. B.Y.  |  25.10.2014 в 1:13

            А какво мислите, че трябва да е правилното название на играч на голф – голфист или голфър? На английски е golfer, но от друга страна сякаш има тенденция в езика ни спортистите да се предават с окончание „ист“ (напр. footballer – футболист, volleyballer – волейболист, тенисист, хокеист и т.н.).

            Отговор
            • 18. Павлина  |  26.10.2014 в 9:24

              Според правописния речник е голфър. Тази дума е и доста по-често употребявана от голфист, независимо че названията на състезателите в различните спортове преобладаващо са с наставка -ист. Вероятно защото за голф и голфъри се заговори в по-ново време и направо си взехме английската дума.

          • 19. ldtr  |  29.10.2014 в 20:44

            Може би ги възприемат като дрол, дролове, дрола/ът.

            Отговор
  • 20. Ралица Панайотова  |  08.10.2014 в 19:45

    Перфектна, както винаги! Четенето е удоволствие! Мдаа, в определен момент нормата безспорно ще отстъпи (и няма да ѝ е за първи път)… Идеята за децентрализация обаче звучи абсурдно и в противоречие с всяка логика за норма Иска ми се да споделя и наблюдението си за бройната форма: проблемът според мен е по-скоро в неупотребата ѝ за лица, което е в съгласие с нормата. Ето защо не би трябвало да се съотнася със „закон за отстраняване на ненужните езикови средства“ (по Ив. Харалампиев). Бройната форма е жива в езиковото съзнание и се употребява: не вярвам дори и на младите да им звучи уместно „два столове“ н.р. Затова би трябвало не да отпадне, а просто да се унифицира употребата ѝ за всички мъжколични имена.

    Отговор
  • 21. Георги  |  08.10.2014 в 16:48

    Не съм специалист и мога да кажа, че и аз греша, когато говоря и пиша, но се интересувам от промените в езика. Съгласен съм, че говоримият език се променя, но не мога да се съглася, че всички тези промени трябва да се пренесат в книжовния език. Не се ли опростява така прекалено много езикът и се принизява до уличния жаргон и някои диалекти? И не трябва ли вместо това, да се вземат мерки да се подобри езиковото образование? Защото аз смятам, че една от причините за развитието на езика ни в тази посока е точно лошото образование.

    Окончанието -ме за глаголите в 1 л. мн. ч. се ползва почти само в София. Смятам, че не само е неправилно, но и звучи грозно.

    Относно винителните форми кого, някого, никого, когото, съм забелязал, че хората от източната част на страната ги ползват правилно. Аз самият не ги ползвам и много често ми правят забележка за това.

    Забелязал съм също, че много често хората пренасят английската граматика към нашия език и в този контекст бих искал да попитам кой е правилният отговор на въпроса „Не искаш ли да ядеш?“, ако не искам да ям. Аз бих отговорил с не, но съм забелязал, че малките деца и повечето говорещи английски отговарят с да.

    И накрая за дроните: Не трябва ли да да е като файлове, тъй като файлове отдавна се е наложило. Един колега, който от доста време живее в Русия, преди казваше файлове, но под влияние на руския сигурно, сега казва файли :)

    Отговор
    • 22. Павлина  |  11.10.2014 в 14:00

      Надали има сериозен филолог, който настоява всички промени в говоримия език да се пренесат в книжовния. Става дума за ясно изразените езикови тенденции и за закономерните промени, каквито са посочените в т. 1.1, 1.2, 1.3 и 1.4.

      Отговор
    • 23. Даниела  |  17.10.2014 в 22:20

      Напълно съм съгласна с мнението Ви, Георги. Има няколко основни тенденции в езика ни, които се налагат само от говора около София. Окончанието -ме, заместването на кого с кой, потъмняването на гласните в края на думите – много деца не само говорят, но и пишат прим. мислъ, мислът, вместо мисля, мислят. Аз до голяма степен виня журналистите за това, защото са сравнително малко тези, които говорят граматически правилно. По тази причина се дразня, когато допускат грешки и вниманието ми се фокусира върху тях, а не върху темата, която дискутират. А
      когато изброените промени ни заливат всеки ден от медиите, много по-лесно се възприемат, още повече, че ако човек не е наясно кое е правилно, лесно ще приеме това, което му налагат от екрана например, за вярно. Не половината, а 2/3 от България говори сравнително правилно граматически все още, макар и по-меко, което за мен е доста по-благозвучно, но тенденцията май е еднопосочна – към твърде бърза промяна на езика ни.

      Отговор
  • 24. Raindrop  |  08.10.2014 в 15:40

    По отношение на кой – кого, не мога да се съглася, че падежната форма е излишна. В пример като: „Кой/Кого срещна Пешо“, тя едва ли има особено значение. Важното е, че са се срещнали. Но ако заменим глагола „срещна“ със „застреля“, получаваме два коренно различни примера:
    „Кой застреля Пешо?“ – стрелецът е неизвестен, но Пешо може и да е мъртъв.
    „Кого застреля Пешо?“ – тук е ясно, че стрелецът е Пешо, независимо коя и жертвата.

    Отговор
    • 25. inoblitabil  |  08.10.2014 в 20:16

      „Кой го застреля Пешо?“ – стрелецът е неизвестен, но Пешо може и да е мъртъв.
      „Кой застреля Пешо?“ – тук е ясно, че стрелецът е Пешо, независимо коя и жертвата.

      Отговор
      • 26. Raindrop  |  08.10.2014 в 23:53

        „Кой го застреля Пешо?“
        Вие може и да намирате подобен словоред за нормален, но за мен е крайно противоестествено да структурирам изречението си по този начин. Не смятам, че това може да се окачестви като жив език. По-скоро е напън за изкуствено изкривяване.

        Отговор
        • 27. ldtr  |  09.10.2014 в 10:16

          Удвояването на допълнението е една от най-естествените черти на живия български език.

          Отговор
      • 28. Nikolai Minev (@NikolaiMinev)  |  09.10.2014 в 7:47

        Ааа… Добре. Може ли същия „превод“ за „Я да видим сега кой кого!“. :-)

        Отговор
        • 29. ldtr  |  09.10.2014 в 10:19

          Предполагам, че ще бъде „Кой застреля кой?“

          Отговор
      • 30. Георги  |  09.10.2014 в 8:17

        От „Кой застреля Пешо?“ разбирам, че Пешо е застрелян.

        Отговор
        • 31. Павлина  |  11.10.2014 в 13:56

          Това със застрелването е неясно, защото ние нищо не знаем за ситуацията. Питащият и потенциалният отговарящ или са около трупа на Пешо, или са видели как Пешо стреля по някого, когото не са успели да разпознаят. В конкретната речева ситуация не би се стигнало до двусмислица според мен.

          Отговор
    • 32. Лилия Николова  |  01.04.2015 в 17:20

      Много правилно!И аз съм ЗА падежните форми – те внасят яснота.

      Отговор
  • 33. vilervale  |  08.10.2014 в 11:50

    Поздравления, беше ми много интересно, както винаги.
    Бих искал да вметна, че доколкото имам наблюдения върху преводите на европейска документация (и не само, тук бих включил и преводи на журналистически материали), големият проблем там е не толкова спазване на правописната норма по отношение на посочените от теб случаи, а буквализмът, сляпото следване на конструкцията на оригинала до степен текстът на български да е кошмарно неясен. Да, и ние си имаме някакъв бюрократично-административен стил, който е тежък, тромав, сух, и т.н., но все пак следва логиката на българския език и дори за неособено грамотен човек не е толкова трудно да вникне какво се казва в даден документ, било то постановление на МС, приет от НС закон и т.н., а в преводите на регламентите на ЕС и безкрайните брюкселски бумащини можеш да се загубиш и да се чудиш и маеш за какво става дума, например местоименията хаотично препращат ту към подлога горе, ту към допълнението, ту към последното съществително преди тях, да не говорим, че в тези текстове бъка с чуждици, които навярно звучат „по-сериозно“ и „по-европейски“, но си имат точни еквиваленти на български. В тази връзка, забелязвам все по-широко използване на вариантите безпилотник/безпилотка за дронове и честно казано те ми допадат много повече, и ако ми се наложи, бих написал безпилотник, а не дрон. Както ти казваш, езикът е жив и се променя, за щастие българският е достатъчно пластичен и богат, за да може да назовава и нови, непознати досега явления, но е хубаво тези назовавания и описания да следват вътрешната логика на езика (или може би на неговите носители?).

    Отговор
    • 34. Павлина  |  11.10.2014 в 14:28

      За безпилотника/безпилотката сега разбирам. Много интересно и хубаво звучи, само дето има 4 срички, а дрон – 1. Мисля, че краткостта на английските думи е една от най-конкурентните им черти.

      Отговор
      • 35. vilervale  |  14.10.2014 в 18:04

        Еее, пак стигаме до въпроса за размера и неговото значение :) :) Но не мисля, че това е водещото съображение, защото иначе щяхме да казваме масово шише, а не бутилка. А и как да си обясним думи като прахосмукачка и чорапогащи и т.н.? Все думи с ежедневна употреба, а дълги колкото си искат. Пред краткостта предпочитам смисъла и благозвучието хиляди пъти :) :)

        Отговор
        • 36. Павлина  |  16.10.2014 в 6:48

          На мен думата прахосмукачка ми е дълга и вкъщи често казвам, че пускам прахосмука (един прахосмук, много прахосмуци :) вместо прахосмукачката.

          Отговор
  • 37. Max Birca  |  08.10.2014 в 8:47

    Езикът е жив и се променя. Преди 20 години можеше да се чува „не виждам никого“, днес хората под 30 години казват в 90 % от случаите „не виждам никой“.

    Има дори и фотенични промени. Може би 80 % от хората под 30 години не произнасят л като ɬ или l̥, а като w или ɰ.

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Как се пише?

Категории

Блогът е включен в

Блогосфера
Информ@Лично

Въведете своя имейл адрес в полето долу и натиснете бутона, за да се абонирате за публикациите в блога.

Join 398 other followers

Лиценз

Creative Commons License
Всички публикации в блога са под лиценза Криейтив Комънс: признание–некомерсиално–без производни произведения 2.5 България

Суха статистика

  • 948,677 посещения

%d bloggers like this: