Какво бележим с буквите Ю и Я

Няколко основни пункта за буквите Ю и Я. В първи клас няма как да се обясни всичко – просто защото не може да се асимилира на тази възраст. Но на по-късна може. Да запълним някои бели полета в знанията за родния ни език и писменост.

1. Категорично и безусловно грешно е да се смята, че Ю и Я са звукове (гласни). Това са букви, с които бележим комбинация от два звука или от признак на звук (това е по-сложно, ще го обясня) и друг звук (гласна).

2. С буквата Ю се бележи:

2.1. Комбинация от звуковете Й + У в две позиции:
– в началото на думата – юнак [йунàк]
– след гласна – каюта [кайỳта]

2.2. Комбинация от признака палаталност (мекост) на предходната съгласна и гласната У.
Да вземем за пример думата любов [л’убòф]. Имаме мека съгласна Л, която се бележи с [л’] при фонетична транскрипция, и след нея гласна У. Пишем си буквата Л, но тя не може да означи мекостта на съгласната. Затова на помощ ни идва буквата Ю, с която бележим именно този признак на предходната съгласна – мекостта на Л – и същевременно звука У.

3. С буквата Я се бележи:

3.1. Комбинация от звуковете Й + А в две позиции:
– в началото на думата – ясен [йàсен]
– след гласна – паянтов [пайàнтоф]

3.2. Комбинация от признака палаталност на предходната съгласна и гласната А – бял [б’àл].

3.3. Комбинация от признака палаталност на предходната съгласна и гласната Ъ:

– в окончанията на глаголи – вървя [върв’ъ̀].
– в определителния член на съществителни имена – деня [ден’ъ̀]

3.4. Комбинация от Й + Ъ след гласна:

– в окончанията на глаголи – стоя [стойъ̀].
– в определителния член на прилагателни и числителни имена – верния [вèрнийъ], втория [втòрийъ]

Транскрипция на някои думи:
люляк [л’ỳл’ак]
дюля [д’ỳл’а]
ютия [йутѝйа]
тютюн [т’ут’ỳн]
леяря [лейàр’ъ]

Диахронично* (21). Господине, госпожо, госпожице…

Вчера в националния ефир прозвуча едно обяснение за произхода на думата госпожа, което се нуждае от някои уточнения и обяснения. А и без това е добре да се знае откъде идват тези думи в нашия език и какво е първоначалното им значение.

Корените на господин и госпожа са в старобългарския език, в който ГОСПОДИНЪ и ГОСПОЖДА са означавали съответно ’господар’; ’собственик, стопанин’ и ’господарка’. Поради превратната ни историческа съдба те са се съхранили в руския език, откъдето отново са били заети в българския в началото на ХIХ в., когато започват да се употребяват пред името на събеседника като израз на учтивост. За неомъжените жени малко по-късно възниква умалителното съществително госпожица.

За това, че думите са заети от руски, се съди по един фонетичен белег – т.нар. рефлекс на праславянското съчетание *dj в ГОСПОЖДА, което в българския език е жд, а в руския – ж. Ако бяхме наследили думата направо от старобългарски, днес щяхме да казваме госпожда, а не госпожа.

За най-младите читатели ще добавя, че по времето на социализма господин, госпожа и госпожица бяха заменени с другар и другарка, които трябваше да отразяват равноправните отношения между членовете на обществото. През 1990 г. старите форми бяха реабилитирани.

____________
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.

Диахронично (18). За прилагателното финен
Диахронично (19). Кое е общото между земетресенията, трусовете, стряскането и… конския тръс?
Диахронично (20). Добър вечер/добра вечер

Как се пише?… А как се изговаря?

Улисани в проблемите на правописа, незаслужено неглижираме правоговора. А както е добре известно, езиковата култура се проявява не само в писмените текстове, а и в устното общуване. В пощата на сайта, покрай правописни, граматически и стилистични въпроси, понякога получавам и запитвания за правилното ударение в някои български думи.

Наистина има доста случаи, в които се колебаем или пък спорим за ударението. В Twitter преди време ме попитаха за брàва/бравà и мòлив/молѝв. Вкъщи сме спорили за мàсло/маслò и сукàлче/сỳкалче. Аз и до днес трудно произнасям белѝна, защото от малка го знам белинà. Има и много други примери: кàпаро/капàро, лѝлав/лилàв, неправилното, но неизкоренимо училищà (защо ли?), нашумялата преди няколко месеца дилема мѝряни/миря̀ни…

Чудя се дали не е време в Как се пише? да се появи и рубрика “Правоговор”. Вероятно ще има интерес и към представянето на правоговорните проблеми.

Туитвайки туитове

Мрежата на Twitter може и да не ви е оплела още, но вероятно поне сте чували за нея, за това, че там се туитват разни неща, а краткото съобщение (максимум 140 знака) се нарича туит – от англ. tweet.

Йордан Радунчев (@yradunchev)  ми обърна внимание на формата за мн.ч. на туит – че не е редно да е туити, а туитове. Отначало си казах: естествено, туитове са; но секунди по-късно осъзнах, че тази форма е в разрез с граматическите правила. Откъдето и да погледнеш съществителното туит, то е от мъжки род и е двусрично (ударението пада на втората сричка и няма как да се произнесе туйт), а тези съществителни получават окончание -и в мн.ч. Само четири двусрични думи по изключение имат окончание -ове (характерно за едносричните съществителни от м.р.): вятър – ветрове, огън – огньове, център – центрове, шанец – шанцове.

Защо тогава тази нова дума в езика ни се подвежда по модела на изключенията? Нямам ясен отговор, а само предположения:

1. За да се избегне омонимията с туити – форма на глагола туитя за 3 л. ед.ч. сег.вр. Надали това е съществен фактор, още повече че се предпочита туитвам, туитваш, туитва пред туитя, туитиш, туити.

2. Окончанието -ове е ярък показател, че съществителното е от м.р., а това е важно при новите думи, които се адаптират към българската езикова система. Представете си, че никога не сте чували за Twitter и някой ви каже или прочетете Тези туити ме разсмяха. Ще разберете, че туити е форма за мн.ч., но как ще определите дали думата е от мъжки, или от женски род? Един туит или една туита? (Не се смейте на една туита, а си представете, че сега е 2005 г. и Twitter все още е в мечтите на Джак Дорси. :)

3. Според проф. Р. Ницолова окончанието -ове при едносричните съществителни от м.р. се оказва подходящо и за да увеличи сричковия им размер в мн.ч., като ги доближи до по-дългите думи. Нашето съществително туит, макар да е двусрично, е твърде кратко (как да очакваш дължина в една английска дума!), изглежда някак несериозно, несолидно, а окончанието -ове вероятно му придава и повече тежест, освен дължина.

Допускам, че тези разсъждения може да се сторят повърхностни на част от четящите. Със сигурност пропускам други възможни обяснения. Очаквам вашите мнения по проблема, който всъщност е много любопитен. Коя форма за мн.ч. предпочитате – туитове или туити? И по-важно: защо?

* * *
След като публикувах горния текст във Facebook и Google+, няколко души коментираха, че за тях туитове си е съвсем закономерна форма за мн.ч., защото съществителното туит е едносрично, т.е. звукът у не е гласна, а полугласна/съгласна/глайд, аналогичен на звука й. Мисля, че това е далеч по-просто и по-вероятно обяснение за настаняването на окончанието -ове в туитове.

А за полугласната/съгласната/глайда ў тепърва ще се говори, защото изговорът от типа скакаўец не е само иронична закачка в едноименната песен на “Хиподил”.

П.П. По проблема за ў само няколко дни по-късно писа Божидар Божанов.

Диахронично* (19). Кое е общото между земетресенията, трусовете, стряскането и… конския тръс?

Стресната от земетресението, се понесох в тръс към двора. Когато излязох, трусът беше преминал, но започнаха да тряскат светкавици.

Ето това успях да съчиня, докато се опитвах да се успокоя от среднощното преживяване и размишлявах върху „тресящите“ думи в българския език. Защо в земетресение единият корен е -трес-, а пък съществителното е трус? Има ли нещо общо между тресенето и конския тръс?

Има, и още как. Коренът на тези думи е един и същ, но в него се наблюдава така нареченото редуване на гласни – още в старобългарския език: трѧсти, трѧсѫ, трѧсеши [1] (’треса’, ’причинявам треска’) – трѫсъ (’земетресение’, ’буря, силно вълнение’). В земетресение и треса закономерно имаме е на мястото на някогашната малка носова гласна.

Ако всичко беше закономерно, трябваше да казваме тръс, а не трус, понеже наследникът на голямата носова гласна (ѫ) в съвременния български книжовен език е ъ. Имаме си тръс, но тази дума означава друго – умерен конски ход. Предполагам, че думата трус е навлязла в български от църковнославянски, където се е употребявала със същото значение, както в старобългарски.

Малко неуверено ще го кажа (понеже не съм проверявала в много речници), но вероятно и тряскам, стряскам имат същия корен (трѣснѫти, трѣскати, трѣщити). Така картината на редуването на гласните в корена става доволно сложна: е (треса) – ъ (тръс) – у (трус) – ’а (означавано с буквата я – тряскам). Но пък е интересна.
____________

* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.

Източници
Дьяченко, Гр. Полный церковно-славянский словарь. М., 1900.
Словарь старославянского языка. Т. 4. Санкт-Петербург, 2006 (реприн­тно издание на Slovník jazyka staroslověnského. Praha, 1958–1997).
Старобългарски речник. Т. 2. С., 2009.
Miklosich, Fr. Lexicon palaeoslovenico–graeco–latinum. Vindobonae, 1862–1865.

Диахронично (17). Глаголът пека, местоимението неин и законът за неутрализация на аломорфите
Диахронично (18). За прилагателното финен
Диахронично (20). Добър вечер/добра вечер

Как се пише и изговаря: вяли или вели?

Подозирам, че доста хора подчиняват изговора и изписването на тази дума на правилото за променливото я. Всъщност обаче не е така. Трябва да се пише и изговаря я във всички форми на прилагателното: вяли(те), също и вял, вялия(т), вяла(та), вяло(то).

Под знака на вяли дебати премина ремонтът на кабинета.
Очаква се и през следващата година ипотечният пазар да остане сравнително вял.
Бизнесменът направи изключително остро изказване на иначе вялия и протоколен 47-и конгрес.
Слабото разпознаване на участниците в изборите говори за вяла кампания.
Търговията на борсата днес премина при вяло участие на инвеститорите.

Думата вял е заета от руски – вялый, от глагола вянуть, който има общ произход с българския вехна.

Източници
Нов правописен речник на българския език. С., БАН, Хейзъл, 2002, с. 235.
Български етимологичен речник. Т. 1. С., БАН, 1971, с. 217.

Диахронично* (14). Моноблоците и втората палатализация

Тази статия е първият и – бих казала – твърде обнадеждаващ резултат от намерението за ремонт на банята вкъщи. От друга страна, тя е показателна за това как едно почти нищо може да се превърне в нещо, ако те обсеби и не ти даде мира, докато не го опишеш и не обясниш причината да има право на съществуване, пък било то и маргинално. Става дума за моноблоците – форма за мн.ч. на моноблок, на която се натъкнах в интернет, докато търсех информация за плочки, теракота и душ-кабини.

Окончания за множествено число при съществителните от мъжки род
По правило едносричните съществителни от м.р. получават окончание -ове в мн.ч. (ред – редове, врат – вратове, блок – блокове), а многосричните – окончание -и (играч – играчи, телевизор – телевизори, палат – палати) [1]. Значи формата моноблоци изобщо не е в разрез с езиковата система, защото моноблок си е многосрично съществително. Тъкмо правилната форма моноблокове влиза в групата на малобройните изключения (център – центрове, огън – огньове), защото образува мн.ч. с окончание, което е характерно за едносричните съществителни.

Давам си сметка, че тук действа и противоположна тенденция, която също е продиктувана от стремеж към системност и последователност: след като плуралната форма [2] на простата дума блок е блокове, то и плуралната форма на сложната дума моноблок би трябвало да има същото окончание – моноблокове. В книжовния език явно този аргумент натежава.

Втората палатализация
Ако възнамерявате да прескочите написаното тук, по-добре недейте. Имате много вземане-даване с втората палатализация, че и с други палатализации, макар и да не го подозирате. По-добре е да се информирате, за да знаете поне че сте обвързани, докато сте в състояние да говорите на български. :)

Това е езиков закон, който няма да разяснявам надълго и нашироко, само ще посоча, че в съвременния български език именно с втората палатализация се обясняват промените на съгласните к, г, х пред окончанието -и, но забележете, само при съществителните от м.р.: терлик – терлици, залог – залози, влах – власи. При съществителните от ж.р. тези звукове не се променят: кака – каки, дъга – дъги, троха – трохи.

Ето как от моноблок съвсем естествено и безпроблемно може да се образува формата за мн.ч. моноблоци. Макар да се смята, че законът за втората палатализация вече не е в сила, редуванията к~ц, г~з, х~с пред окончанието -и в съществителните от м.р. се възпроизвеждат доста последователно и това показва колко стабилни са езиковите модели в съзнанието на говорещите български.

Извод
Всъщност изводът не е един, но аз ще се огранича, защото много ми се иска да обърнете внимание на това, в което съм дълбоко убедена: езиковите грешки, разбирани като отклонения от нормата, не са това, което са. Повечето от тях са обясними, логични и не са резултат от прищевки, а се подчиняват на езиковата система. И когато Google дава многобройни резултати с грешната форма моноблоци, колкото и непредставителни да са тези данни, следва поне да се замислим дали пък правилната форма моноблокове не влиза в противоречие със системността в езика.

Грешките са ценни, особено когато се проследяват историята на езика и тенденциите в неговото развитие. Затова не бързайте да поставяте клеймото “неграмотни” на хората, които ги допускат. Може да се окаже, че пренебрегвайки или не познавайки добре нормата, те се придържат в по-голяма степен към духа на езика в сравнение с вас, които я спазвате.

––––––––––––
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
[1] От правилото има доста изключения, но няма да ги отбелязвам тук.
[2] Формата за мн.ч.

Диахронично (12). Променливо “я”
Диахронично (13). Закрити врата
Диахронично (15). Търся някой/някого, който

Диахронично* (12). Променливо я

Статията много повече засяга съвременното състояние в езика, отколкото историята на ятовата гласна, но е в рубриката “Диахронично”, защото смятам, че именно историческите промени са причина за днешните проблеми.

Въпрос от piliph
Днес установих, че не мога да си пречупя езика и пръстите да кажа/напиша свястна. Предполагам, че от живата реч ми се е набило: той е свестен, тя е свестна…; даже в Гугъл преобладава. Може би защото съществителното (свяст) не се ползва, променливото я се е запазило само в антонима (несвяст). Как е на изток?