“Лидъл” или “Лидл” – това е въпросът

В тази статия ще стане дума само за изписването на търговската марка и нищо повече. :)

Попитаха ме как трябва да се пише името на компанията с кирилица, и аз най-чистосърдечно отговорих, че трябва да е “Лидъл”. Причината е, че при предаване на чужди имена с кирилица по правило се вмъква [ъ] между краесловните [р] и [л] и предходна съгласна: Grenoble – Гренобъл; Sartre – Сартър (макар че творбите му са издадени под името Сартр) [1].

Последва обаче коментар, че може волята на фирмата да се разминава с правилното изписване. Как да постъпим тогава?

Всъщност каква е волята на фирмата? Корпоративната воля, както се казва, е изразена в Търговския регистър, където фигурира “ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. Както научих от адвокат Емил А. Георгиев, специалист в сферата на марките, няма изричен закон или друг нормативен акт, който да регламентира изписването им с кирилица. Според него в такъв случай е редно да се зачете волята на фирмата.

Колкото и да не ми се иска да пиша “Лидл”, трябва да призная, че споделям това мнение. Гледам на името като на собствено име (каквото е в действителност), чийто притежател е заявил как иска да го наричат, съответно да го изписват. Сещам се за два примера от практиката си: Костантин и МАрия. В първия момент си мислиш, че има грешка, но не – имената са верни.

Би било добре, когато чуждестранните фирми навлизат на българския пазар, да се съобразяват с учленителните навици на българите, за които е трудно да произнесат [лидл], както и [метр], [театр], затова казват [лидъл], [метър], [театър]. Несъответствието между изговора и изписването винаги води до проблеми в изписването и съответно чуждестранната фирма рискува да вижда името си в различни варианти, когато е написано с кирилица.
________________
[1] Официален правописен речник на българския език. С., БАН, Просвета, 2012, с. 33, т. 27.6.1.

В случай че се колебаете за запетаята

Саморазвиващите се болтове могат да бъдат и вдъхновяващи. Екипът на “Ауди България” пусна реклама с текст В случай че потрябват. Сред коментарите се появиха забележки, че е пропусната запетая. Опроверженията пък препращаха към kaksepishe.com, където пише следното:

“В случай че представлява сложен съюз, който свързва две прости изречения в рамките на сложното. Запетая се поставя пред целия съюз.

Марко ще изпълнява и ролята на резервен пилот в тима на японците, в случай че стане нещо непредвидено.
Избягвайте да шофирате, в случай че сте ядосани, доста уморени или разтревожени.”

Случаят с В случай че потрябват е малко по-различен от класическия, защото имаме едно просто изречение, а не две, свързани с въпросния съюз. Но все пак запетая пред че не е нужна. Защо?

Защото сложният съюз си е сложен съюз, той е равен по смисъл на ако, а освен това изображението замества липсващото второ или първо просто изречение:

В случай че потрябват, купете си тези болтове.
Купете си тези болтове, в случай че потрябват.

Казусът с Марин Льо/льо Пен

Франция се намира между двата тура на президентските избори, а българският правопис е в ситуация след промяната на едно правило, което засяга името на госпожа Льо Пен – претендентка за поста.

Когато се изписва само фамилията, няма колебания, тъй като и преди, и сега първата дума започва с главна буква:

Льо Пен, Дьо Гол, Да Винчи, Фон Нойман, Ван Бастен

Когато обаче льо, дьо, да, фон, ван са в средата на името, правописът вече има история. Според предишния официален правописен речник служебните думи – предлози, съюзи, членни форми – се пишат с малка буква (1), следователно:

Марин льо Пен, Шарл дьо Гол, Леонардо да Винчи, Джон фон Нойман, Марко ван Бастен

В последния меродавен правописен речник обаче правилото е променено и главните (съответно и малките) букви се предават според оригиналната форма на името (2). Мислех си, че по същество нещата си остават същите, когато имената се предават на български, но името Marine Le Pen ме изненада, защото в оригиналната му форма определителният член се пише с главна буква. И така, правилно е:

Marine Le Pen – Марин Льо Пен
Charles de Gaulle – Шарл дьо Гол
Leonardo da Vinci – Леонардо да Винчи
John von Neumann – Джон фон Нойман
Marco van Basten – Марко ван Бастен

Благодаря на Георги Рашев и Иван Конакчиев, които ми обърнаха внимание на казуса, както и на Екатерина Крумова за разясненията.

––––––––––––––––––––––––––
(1) Нов правописен речник на българския език. С., 2002, с. 71, т. 48.6, заб. 1.
(2) Официален правописен речник на българския език. С., 2012, с. 35, т. 32.1.

Българският език в началото на 21-ви век. Кодификацията се сблъсква с интернет

На 18 ноември в Представителството на ЕК в София се проведе конференция на Българската езикова мрежа, в която бях поканена да участвам. Публикувам приблизителния текст на моята презентация.

Обикновено на презентиращите им е трудно да започнат, защото трябва да намерят нещо интересно, може и провокативно, с което да заинтригуват аудиторията. Този път аз се колебах между две начала и се изкушавам да започна по два начина.

Първо начало

Преди време говорих с Еленко Еленков. Ако това име ви е непознато, значи не пребивавате достатъчно дълго и разностранно в интернет. Накратко ще кажа, че работи в софтуерна фирма, но е филолог по образование и според мен има трезв поглед върху българския език – поне върху този, който властва в интернет. Когато попитах Еленко какво ще стане според него с българския правопис и пунктуация, той ми отговори, че в бъдеще ще се налага онова, което преобладава в интернет – тоест онези варианти на думите и онези езикови модели, които се употребяват по-често.

В първия момент твърдението ми се стори авангардно, но оттогава насам моите наблюдения върху езиковата практика по-скоро потвърждават мнението на Еленко, отколкото го опровергават.

Второ начало

Случайно или не, подготвих основната част от презентацията си в деня, в който Доналд Тръмп – този несистемен играч, както го определят политолозите – спечели президентските избори в САЩ. Популизмът има добра почва и у нас – референдумът и протестният вот на нашите президентски избори са добра илюстрация. Да споменавам ли и Брекзит? Светът става все по-трудно познаваем и още по-трудно предсказуем. А бунтът срещу установения ред набира сили.

За нас установеният ред е кодификацията, а бунтът – това е изборът на хората да пренебрегват правилата, когато ги познават, или пък изобщо да не се интересуват как е правилно да се пише и говори.

1. Google в ролята на кодификатор – арбитър за правилно и грешно.

За участниците в конференцията, които не са филолози, ще поясня, че кодификацията, това са писмено формулираните правила, валидни за книжовния език. Съответно кодификаторът е онази институция (рядко е личност), която определя и скрепява писмено правилата. За българския книжовен език кодификатор е Институтът за български език при БАН.

Разбира се, Google никакви правила за българския език не е формулирал, но предполагам, че на поне част от вас се е случвало да съпоставят резултатите от два варианта на думи, за чийто правопис са се колебали, и може би сте взели предвид тези резултати. Ето така Google става арбитър за правилно и грешно, без някой изрично да го е упълномощавал. Редовият потребител зад клавиатурата в повечето случаи си казва: щом като резултатите за вариант А са (много) повече от резултатите за вариант Б, значи А е правилно.

Този извод е крайно несъстоятелен, но редовият потребител е по-склонен да се уповава на Google, отколкото да си купи правописен речник.

Може и да ви се струва, че няма никакъв смисъл да се задълбочаваме и да обясняваме защо изводът на редовия потребител е несъстоятелен, но все пак аз ще се спра на някои клопки в Google, за които може и да не подозирате.

• Изкривяване на обективната картина, валидна за българската езикова практика:

– Включват се и резултати от други славянски езици с кирилска азбука (руски, македонски, сръбски, украински, беларуски). Рядко се използва филтър за страници на български език. Ако се използва, не се показва броят на резултатите.

пишите ‖ пишете (2 л. ед.ч., сег. вр.)        79 400 000 ‖ 12 400 000

Това правописно колебание не е измислено от мен (моето въображение не е толкова голямо), а е реален въпрос, който получих в пощата на “Как се пише?”. Резултатите за пишите са толкова много, защото в руски това е форма за повелително наклонение на глагола писать (Пишите правильно!).

Как може да се елиминира изкривяването? Като се добави личното местоимение например, защото то е различно от местоимението в руски (оттам често идват многобройните изкривяващи резултати), и се търсят резултати за цялото словосъчетание, оградено в кавички.

“вие пишите” ‖ “вие пишете”    706  ‖  21 000

– Цели текстове се копират от един сайт в друг или се цитират, съответно, ако една дума е грешно изписана, тя се мултиплицира.

• Google услужливо предлага грешен вариант на думата, когато има повече резултати за него, и така подвежда:

– Ако търсиш лайстна, ти предлага лайсна.

– Ако търсиш умърлушен, ти предлага омърлушен (последното е грешно според ОПРБЕ от 2012 г., но май е правилно според ОПРБЕГ от 2016 г. – за тези речници ще стане дума по-нататък).

• Търси се без кавички. При проверка за слято/разделно писане разликите понякога са огромни.

дежа вю ‖ дежавю                      2 030 000  ‖  2 360 000
“дежа вю” ‖ “дежавю”               421 000 ‖ 2 350 000

При търсене с кавички резултатите за правилния вариант дежавю са многократно повече. Но може би се досещате, че тези милиони резултати идват не от български, а от руски сайтове. На руски слятото изписване на думата също е правилното. Ако се опитаме да елиминираме изкривяването, например с

“имам дежа вю” ‖ “имам дежавю”          1050 ‖ 403

получаваме по-многобройни резултати за грешното изписване.

Изводът е, че както и да се търси, съотношението на резултатите невинаги е в полза на правилния вариант.

2. Речници на българския език – онлайн и офлайн.

Съвременният потребител използва онлайн речниците също толкова смело, колкото и Google, без да е наясно, че те не са меродавни за правописа.

• Официални правописни речници

Единственият меродавен речник – Официалният правописен речник от 2012 г. – има само хартиено издание. Вместо да го качи онлайн и да го направи общодостъпно, кодификаторът реши да добави още едно хартиено издание към него, в което са изнесени само глаголите с повечето им граматични форми; то е по-обемно и почти три пъти по-скъпо. Не мисля, че това съдейства особено за популяризирането на правописните норми през 2016 г., когато човек търси всичко в интернет и никак не е склонен да отдели 99 лв. от бюджета си, за да пише по-грамотно, и то само глаголите.

За мен остават неясни мотивите на кодификатора. Аз самата не съм си купила това издание – по принципни съображения. Не възнамерявам – поне засега – да популяризирам съдържанието му чрез сайта Как се пише?.

• Академичен тълковен речник

Сега да кажа и две добри думи за кодификатора – Института за български език при БАН. Похвално е, че академичният тълковен речник до буквата Р вкл. е достъпен онлайн. Лично за мен неговото съдържание е много полезно и бих го препоръчала. Макар че имам всичките му хартиени томове и те са точно на една ръка разстояние от бюрото ми, аз ползвам онлайн речника, защото много по-бързо намирам нужната информация.

Неприятното е, че този речник не е надежден за правописни справки.

• Онлайн речници – правописни и тълковни

Като няма риба – и ракът е риба. Като няма официален правописен речник онлайн – ползват се наличните в интернет речници. Повечето от потребителите дори и не подозират, че те могат да ги подведат. Хората (мнозинството) не знаят кой е меродавният речник, и вярват на онлайн речниците, които може и да са създадени с добри подбуди и безкористно, но това не ги прави достатъчно качествени.

– Не е ясно каква база данни ползват.
– Не е ясно кои са създателите им, анонимни са. Не е ясно кой поддържа тези сайтове, обогатяват ли се, осъвременяват ли се.

3. Какво би трябвало да прави кодификаторът в началото на 21-ви век.

• Да публикува онлайн резултатите от своята работа.

Правописните, пунктуационните и граматичните правила, валидни за съвременния български книжовен език, и словникът на правописния речник трябва да бъдат достъпни онлайн.

• Да “осветли” своята работа.

Както е прозрачна работата на законодателя, така би следвало и работата на кодификатора (законодателя на книжовния език) да е прозрачна. След като кодификаторът диктува правилата, ние, които трябва да ги спазваме, имаме правото поне да знаем:

– Как се формулират правилата?
– Кой точно взема решенията за промените?
– Защо се променя едно или друго правило?
– Защо се предпочита една или друга форма на дадена дума?

• Да бъде инициатор на диалог (или поне да го поддържа) по проблемите на българския правопис и пунктуация – и със специалистите, и с широката публика.

– Досегашният диалог, доколкото съществува, е малко високомерен, от позицията “ние сме специалистите, ние ще диктуваме, не е необходимо да се аргументираме за решенията, които вземаме”.

– Да чува воплите поне на специалистите. Ако специалистите се затрудняват да прилагат определени правила, какво остава за неспециалистите?

• Да преразгледа някои стари кодификаторски решения (най-вече граматични) и да прецени дали вече не е време да се даде път на новите форми.

 – кой, някой, никой, който – паралелно с кого, някого, никого, когото
Не видях никой./Не видях никого.

– Бройна форма – замяна с мн.ч.

Дали да не стане нормативна употребата на формата за мн.ч. във всички условия? Сегашното разграничение лица/нелица по отношение на бройната форма е изкуствено и подобно на правилото за пълния и краткия член никога е нямало опора в естествения език. Много е трудно правилото да се спазва, особено в устната книжовна реч.

• Да следи как в интернет битуват кодификаторските решения, и да реагира при неправилното им отразяване.

В момента в десетки сайтове може да се намери информацията, че вие се пише само с главна буква – и то изведена в заглавие. Манипулацията е ясна за специалистите, но обикновените потребители не я подлагат на съмнение и я приемат за чиста монета. За тях няма значение какво пише в хартиеното издание на ОПРБЕ, защото се информират от интернет. Нещо повече и по-лошо – те се информират от заглавията или от първите две-три изречения и нямат време да четат разясненията, където може и да пише, че това Вие е всъщност учтивата форма.

Никъде в интернет не срещнах опровержение от страна на кодификатора на тази грешна информация в заглавията. Ако трябва да бъда честна, малко се ядосах и написах такова опровержение в блога си.

4. Правилата за слято, полуслято и разделно писане – пример за неадекватно кодифициране.

Ако ви е трудно и понякога се чувствате безпомощни да прилагате тези около 120 правила и подправила, не се притеснявайте – причината не е у вас. Причината е у кодификатора, който, вместо да улеснява писмената практика, тук се е постарал в обратната посока – да я затрудни. С чиста съвест твърдя това, защото не е редно след повече от 20 години коректорска практика аз самата да се колебая по няколко пъти на ден как да изпиша нещо, а когато ми задават въпроси в пощата на сайта, да отговарям не с “Правилно е да се пише еди-как си”, а с “Аз бих написала еди-как си”.

Споделям мнението на Теофана Гайдарова, че трябва да се промени теоретичната база на този раздел от българския правопис. Със сегашните правила просто няма оправия.

Ще дам два примера.

• От първия ще стане ясно, че представители на самия кодификатор се затрудняват да прилагат правилата поне в част от случаите.

На 13 април запитах на страницата на “Езикови справки” във Facebook как следва да се напише: проектно базирано (обучение) или проектнобазирано (обучение). Според правилата трябва да се напише слято, ако вече е налице сложно прилагателно, т.е. ако двете съставки са се споили в една дума. Ако обаче двете съставки не представляват “смислово единство”, те се пишат разделно. Отговорът, който получих, е следният:

“Като словосъчетание се пише разделно. Има вероятност да се образува и нова дума.”

Аз отново попитах дали вече имаме нова дума проектнобазиран, или не, и кой определя кога подобни словосъчетания образуват “смислово единство”. Отговор не получих.

• От втория пример ще стане ясно, че човек трябва да е суперспециалист, за да прилага суперправилата от въпросния раздел; съответно, дори и да иска, обикновеният човек не е в състояние да го направи.

Как е правилно да се пише: суперспециалист или супер специалист?

Ако някой е долу-горе в крак с правописа, вероятно ще си каже, че щом като супер и специалист се употребяват като отделни думи, то може да пишем и слято, и разделно: суперспециалист/супер специалист.

Но ще сгреши, защото, за да е възможно и слятото, и разделното писане, думата трябва да отговаря на цели осем условия:

1) да е съществително име
2) да е сложна дума, т.е. да има два корена
3) първата съставка (основа) да е подчинена по смисъл на втората, т.е. да я пояснява
4) първата съставка да е съществително име
5) двете съставки да са свързани без съединителна гласна
6) двете съставки или първата от тях да е от чужд произход
7) двете съставки да се употребяват като самостоятелни думи в българския език
8) сложната дума да не се пише слято по традиция, т.е. да не е утвърдено слятото ѝ изписване (да не е от типа на вакуумапарат, голмайстор)

Нашата дума се пише само слято, защото не отговаря на условие 4) – супер не е съществително име. Да, има съществително име супер, но то означава ’супермаркет’, а не ’превъзходен’, както е в суперспециалист.

5. Интернет и незачитането на кодификацията.

И така, колко процента от пишещите българи днес са в състояние да прилагат подобни правила? И един още по-съществен въпрос, поне за мен, е за колко процента от пишещите българи е важно да прилагат тези правила? Втория въпрос ще си го задаваме все по-често.

За всички нас в тази зала е важно да пишем грамотно и сравнително плътно да се придържаме към кодификацията. Но все повече ще нараства делът на хората, които няма да зачитат писмените правила или поне не всички писмени правила. Протестът срещу системата няма да се ограничи само в сферата на политиката, а ще се пренесе и в други сфери. Всъщност критика и съпротива срещу официалния български правопис винаги е имало, но досега е нямало толкова широко поле за проява на тази съпротива, каквото е интернет.

6. Какво ни предстои?

Аз нямам кристална топка и не мога да предскажа, но за мен едно е сигурно: на кодификатора му предстоят трудни времена и причината дори не е толкова в самия него – в това какво прави или какво не прави.

• Писмената продукция на български език вече е необозрима. От една страна, става трудно да се проследяват чисто езиковите процеси в нея; от друга страна, съвременните технологии предоставят добри технически възможности за наблюдение на тенденциите.
• Езиковите процеси вече протичат много бързо, а това предполага динамика в кодификацията. Динамиката поначало обаче ѝ е противопоказана, защото е консервативна по природа. Все повече ще нарастват разликите между говоримия език (ако бях по-смела, щях да въведа понятието пишим език за езика във Facebook, в чата) и книжовния език: напрежението между тях ще нараства. (Питам се дали още докато сме живи, няма да преосмислим и понятието книжовен език.)
• Според мен трябва да свикваме да не разчитаме толкова на кодификацията и да не се страхуваме да се разграничаваме от нея, когато виждаме, че тя не е съвсем адекватна на езиковата практика. Да не се страхуваме на основата на съществуващата сега кодификация да изработваме собствени подстандарти.
• На новото време (може би на нас или на нашите деца) му предстои да изработи собствените си функционални стандарти, които да му служат адекватно.

Да внимаваме, значи, с четирите вида “значи”

Защо да внимаваме? И защо е нужно да разграничаваме четирите вида “значи”? Най-вече заради пунктуацията, която зависи тъкмо от статута на думата.

1. Значи е сказуемо. Когато е сказуемо, думата лесно се замества с означава.

Не се поставят запетаи около думата, освен ако не се налага поради други правила.

За нас победата значи много.
Това, че имаш слаба оценка, нищо ли не значи за теб?
Това, че имаш слаба оценка, за теб нищо не значи, разбира се!
(Тук запетаята се пише не заради значи, а заради вметнатата част разбира се, която се отделя пунктуационно от другите думи в изречението.)

2. Значи е вметната част, чрез която говорещият/пишещият подчертава, изтъква, набляга на нещо.

В тези случаи значи се огражда със запетаи от двете страни.

Та той, значи, каза, че ако земята се залеси повторно, по-лесно ще се продаде.
Твоята господарка е една ярка, нейният Малволио е краставица в олио, а ние, значи, сме трима къркачи! (Шекспир, “Дванайсета нощ”)

3. Значи е частица.

Честно казано, не се наемам да правя строго разграничение между значи като вметната част и значи като частица. Според академичния тълковен речник частицата значи се употребява във въпросителни изречения, когато се иска някакво уточнение.

За нас е важно дали да поставяме запетая. Тук със съжаление отбелязвам, че за пунктуацията на повечето частици, както е известно на колегите, липсват ясни официални постановки. Аз бих препоръчала да се пише запетая.

Значи, тръгваме сега, нали?

4. Значи е съюз, с който се въвежда изречение, съдържащо заключение или извод от казаното в предходното изречение.

На границата между двете изречения, т.е. пред значи, се пише или точка, или запетая, а след значи не се поставя препинателен знак.

Двата тура на президентските избори се броят за един вот. Значи няма да има санкции, ако пропуснем единия.
Щом като съм насрочила срещата за 10 часà, значи ще започне точно в 10 часà.
Ако намерите кон на снимката само за 5 секунди, значи сте гений!

От утре правописът е олимпиада

Заглавието е плах опит за перифраза на израза Светът е олимпиада. Само след ден започват Олимпийските игри в Рио де Жанейро и сред ключовите думи в медийните публикации, обзалагам се, ще бъдат олимпиада, олимпийски игри, Рио, лека атлетика, бокс, плуване и още десетки названия на спортове, спортни термини, имена на медалисти…

Как да изписваме правилно олимпиада, олимпийски игри, летни олимпийски игри?

1. Пишем с главна буква, когато става въпрос за конкретна олимпиада, защото това е собственото име на тази олимпиада:

Утре се открива Олимпиадата в Рио.
Утре се откриват Олимпийските игри в Рио.
Утре се откриват Летните олимпийски игри в Рио.

Забележете (да, особено вие, които се влияете от английския правопис :), че когато собственото име се състои от две или повече думи, само първата се пише с главна буква.

Особен случай е 31-ви Летни олимпийски игри/ХХХI Летни олимпийски игри, за чието правилно изписване няма ясно официално указание. Мисля, че главната буква тук намира опора в един пример (по друг повод) в предишния официален правописен речник (от 2002 г.): Х Международен конгрес. Ако поразсъждаваме, може да стигнем до извода, че все някак собственото име трябва да проличи, затова първата дума след числителното редно име, изписано с цифри, получава главна буква.

2. Пишем с малка буква, когато става въпрос изобщо за олимпиада, защото тогава съществителното име е нарицателно:

Тя е само на 25 години, а ще участва в трета поредна олимпиада.
Най-голям брой златни медали в едни олимпийски игри печели американският плувец Майкъл Фелпс – 8 златни отличия по време на Олимпиадата в Пекин (2008).
Най-голямото международно спортно събитие са летните олимпийски игри, които се провеждат на всеки четири години.

С мисълта, че съм изпълнила “олимпийския” си дълг към родната журналистика, оставам на спортна вълна. :)

Как се преизказва минало неопределено време?

Вчера се проведоха два изпита по български език и литература: зрелостни (за дванайсетокласниците) и национално външно оценяване (за седмокласниците). Преглеждайки задачите и ключа с верните отговори на въпросите за седмокласниците, се замислих над въпрос 14:

Преобразувайте глаголните форми в изречението в преизказни глаголни форми.
Във връзка с това се е съхранила традицията, според която домашно изпеченият хляб се разчупва, а не се реже.

Верните отговори според ключа са: се съхранила, се разчупвал, (не) се режел

Проблемна за мен е първата преизказна форма, която е трансформация на се е съхранила. Без съмнение се е съхранила е форма за 3 л. ед.ч. минало неопределено време, а ако разтворим дебелите книги, ще установим, че съответната преизказна форма е образувана от била + миналото свършено деятелно причастие на спрегаемия глагол. С други думи: се е съхранила се преизказва със се била съхранила.

От друга страна, конкретно в това изречение се била съхранила няма да звучи добре. И тук поне аз стигам до заключението, че е можело задачата да се прецизира или още по-добре – да се подбере друго изречение от текста, което да не поражда възможности за вариации.

При това положение се надявам, че учениците, които са написали се била съхранила, няма да бъдат ощетени с една точка от проверяващите – не би било честно.

П.П. Междувременно отговорите са били променени и сега вместо се съхранила фигурира била се съхранила.

Кога се пише запетая?

В предговора на правописния речник отговорът на този въпрос във вид на правила заема 10 страници. Случвало се е да ми го зададат и аз да се чудя как да отговоря.

Мисля, че би имало полза от концептуален отговор на въпроса, така да се каже, защото принципните положения в българската пунктуация си остават достояние на специалистите.

1. Запетая в сложното изречение.

Според мен основните пунктуационни грешки се допускат именно в сложното изречение. Затова започвам с него. Също и защото то е благодатна почва за запетаите.

1.1. Първо ще припомня какво е сложно изречение. Сложно е всяко изречение, в което има две или повече сказуеми. Още по-просто казано – в което има два или повече глагола.

Колкото глагола има в едно сложно изречение, от толкова прости се състои.

За да поставяте правилно запетаите, трябва да умеете да разделяте сложното изречение на прости, като групирате смислово думите около всеки глагол (сказуемо). Всеки смислов сегмент от сложното изречение, групиран около глагол, представлява просто изречение. Ето един пример:

Аз обясних правилото, ║ те ме разбраха, ║ след което веднага го приложиха.

1.2. Ако трябва да запомните едно нещо от тази публикация, нека е следното: принципът е, че запетаите в сложното изречение се поставят на границата между всеки две прости изречения в него.

И още едно пояснение, което би трябвало да запомните: пред думите че, но, когато, който, ако и т.н. се поставят запетаи не заради самите думи, а защото обикновено те се оказват на границата между две прости изречения. Природата на тези думи е такава – те са съюзи и ни служат, за да съюзяваме простите изречения в сложно изречение.

1.3. Тъй като доста пишещи българи свързват запетаите с определени думи, а не със структурата на изречението (в случая разбирай деленето на сложното изречение на прости), те смятат, че щом в изречението има който/която/което/които, трябва да напишат запетая пред думата. Е, невинаги. В горния пример запетаята не е пред което, а се измества с една дума, защото след което е сложен съюз (състои се от две думи), а запетаята не може да минава през него. Тя стои пред целия съюз.

Още два примера, в които към простия съюз са се присламчили и други думи, затова запетаята трябва да се измести по-вляво:

Свазилендският крал си поръча реактивен самолет за 45 млн. долара, ║въпреки че кралството му е затънало в дългове.

След 1950 г. са построени много от съществуващите и днес хотели, ║собствеността на които обаче се сменя многократно.

1.4. От основния принцип за поставяне на запетаи в сложното изречение (т. 1.2) има множество изключения, разбира се. Какъв принцип би бил той, ако е последователно прокаран? Изключенията са представени в отделни статии в Как се пише?, към които давам линк. Тук не представям изключенията изчерпателно.

И така, на границата между две прости изречения в сложното не се поставя запетая, когато са свързани със:

1.4.1. Съюза и.

1.4.2. Съюза или.

1.4.3. Съюза да.

1.4.4. С въпросителна дума (дали, кой, какъв, кога, къде, как, защо и др.).

1.4.5. Със съчетание от уточняваща дума (само, единствено, едва, чак, именно, точно и др.) и съюз (когато, където, докато, ако, защото и др.):

Мачът ще се отложи ║само ако вали проливен дъжд.
Гостите подраниха ║ и дойдоха ║точно когато си простирах прането.

1.4.6. Със съчетание от частицата не и съюз:

Тръгнах с джипа към пожара ║не за да ставам герой, ║а за да помогна.
Някои от училищата и детските градини се строят ║не където има нужда, ║а където има място.

2. Запетая в простото изречение.

Припомням, че просто изречение е това, в което има само едно сказуемо (глагол). Макар да е просто, може да има доволно сложни казуси, в които да се чудиш има ли запетая, или няма.

2.1. В простото изречение има различни вметнати части.

2.1.1. При част от тях се пишат запетаи.

2.1.2. При друга част не се пишат запетаи.

2.2. В простото изречение има обособени части, които по принцип се отделят със запетая. По този проблем все още не съм писала специално.

2.3. В простото изречение има еднородни части. Пунктуацията им и до днес ми създава проблеми. Затова предпочитам да обвързвам поставянето на запетая с изброяването на отделни еднородни елементи, а не със синтактичната категория еднородни части.

В нашата поликлиника работят лекари с различни специалности: педиатри, пулмолози, невролози, кардиолози, алерголози и др.
Досега не беше срещала толкова елегантен, красив, магнетичен и интелигентен мъж.

Оставам с надеждата, че съм написала ясна, систематизирана, полезна статия.

Какво бележим с буквите Ю и Я

Няколко основни пункта за буквите Ю и Я. В първи клас няма как да се обясни всичко – просто защото не може да се асимилира на тази възраст. Но на по-късна може. Да запълним някои бели полета в знанията за родния ни език и писменост.

1. Категорично и безусловно грешно е да се смята, че Ю и Я са звукове (гласни). Това са букви, с които бележим комбинация от два звука или от признак на звук (това е по-сложно, ще го обясня) и друг звук (гласна).

2. С буквата Ю се бележи:

2.1. Комбинация от звуковете Й + У в две позиции:
– в началото на думата – юнак [йунàк]
– след гласна – каюта [кайỳта]

2.2. Комбинация от признака палаталност (мекост) на предходната съгласна и гласната У.
Да вземем за пример думата любов [л’убòф]. Имаме мека съгласна Л, която се бележи с [л’] при фонетична транскрипция, и след нея гласна У. Пишем си буквата Л, но тя не може да означи мекостта на съгласната. Затова на помощ ни идва буквата Ю, с която бележим именно този признак на предходната съгласна – мекостта на Л – и същевременно звука У.

3. С буквата Я се бележи:

3.1. Комбинация от звуковете Й + А в две позиции:
– в началото на думата – ясен [йàсен]
– след гласна – паянтов [пайàнтоф]

3.2. Комбинация от признака палаталност на предходната съгласна и гласната А – бял [б’àл].

3.3. Комбинация от признака палаталност на предходната съгласна и гласната Ъ:

– в окончанията на глаголи – вървя [върв’ъ̀].
– в определителния член на съществителни имена – деня [ден’ъ̀]

3.4. Комбинация от Й + Ъ след гласна:

– в окончанията на глаголи – стоя [стойъ̀].
– в определителния член на прилагателни и числителни имена – верния [вèрнийъ], втория [втòрийъ]

Транскрипция на някои думи:
люляк [л’ỳл’ак]
дюля [д’ỳл’а]
ютия [йутѝйа]
тютюн [т’ут’ỳн]
леяря [лейàр’ъ]

На всяка манджа – мерудия

Вече престанах да се изненадвам от това, на което се натъквам в “Официален правописен речник на българския език”. Но няма да престана да отбелязвам странните за мен – а и за доста колеги – кодификаторски решения.

Поредното: правилно било да се пише мерОдия. Връщайки се назад във времето, установявам, че в официалния речник от 1983 г. меродия и мерудия са дублети – без да се препоръчва употребата на единия от двата. В речника от 2002 г. вече имаме само меродия. Как и защо е предпочетен този вариант, за мен остава неясно. Може би съображението е било етимологично: думата е заемка от средногръцки – μυρωδία. Но ако ще сме етимологично последователни, би трябвало да узаконим миродия.

Ако ме бяха накарали да напиша думата, без да гледам в правописния речник, щях да допусна грешка, защото моето езиково чувство ми подсказва мерудия. Стана ми интересно доколко то съвпада с езиковото чувство на българите, и проверих в Google: 77 500 за мерудия и 8170 за меродия. Непредставително, но предпочитанията за мерудия са явни. Пуснах анкета в Twitter. Гласуваха 34 души: 97% за мерудия срещу 3% за меродия. Още по-красноречиво.

Възможно е да се запитате дали мерОдията е най-големият проблем в българския правопис – и ще имате основание. Разбира се, че не е. Но за пореден път показва разминаването на кодификаторите с живата езикова практика. Защо, питам аз, след като мерудия и меродия са били дублети, не са оставени като такива и в следващите речници? Защо единият е бил премахнат – и то по-употребяваният, както се вижда. Ако толкова трябва да се ограничава дублетността, нека отпадне по-рядко употребяваният – такава би трябвало да бъде филологическата логика според мен.

Последната книга, която редактирах, носи заглавието “Бит и душевност на моя народ”. Авторът е Лин Ютан, китаец, който пише за народопсихологията на своя народ. Направи ми впечатление, че той изтъква здравомислието на китайците, благодарение на което те си остават нация, здраво стъпила на земята, имунизирана срещу увлечения по крайни и отвлечени теории.

Известна доза здравомислие е винаги полезна в живота, включително и когато се съставя правописен речник. И макар че кодификаторите сигурно са в състояние да обяснят всяко свое решение (филологически доводи винаги ще се намерят), няма да е лошо да проявяват и здравомислие, а то ще рече да се съобразяват с реалностите в съвременния, жив български език.