Диахронично* (4). За степенуването на прилагателните и наречията

В предишния си блог започнах поредица от публикации под общото заглавие “Диахронично”, в която представям различни езикови явления, свързани с историята на българския език. Тук я продължавам.

Да сравняваш нещата, които те заобикалят, и да ги степенуваш в собственото си съзнание е естествено за всеки човек. В нашия език, подобно на много други**, има граматически средства за това. Прилагателните и наречията могат да се степенуват с помощта на частиците по и най.

В старобългарския език е имало други начини за степенуване, най-общо казано – с помощта на специални наставки и думи. Още тогава обаче частицата най започва да се добавя към формата за сравнителна степен и да ѝ придава значение на превъзходна. Първият писмено засвидетелстван пример е от Супрасълския сборник (Х в.)

За да не звучи толкова абстрактно, ето едно наречие, което не мога да изпиша коректно на старобългарски, но ще го предам колкото е възможно по-точно в звуково отношение:
скоро (основна, положителна форма на наречието)
скоряе (сравнителна степен)
скоряе вьсяхъ (превъзходна степен, класическа, по-стара форма)
наискоряе (превъзходна степен, по-нова форма)

Частицата по се появява в писмените паметници през ХII–ХIII в., което означава, че се е употребявала в говоримия език по-рано.

В съвременния български език двете частици са утвърдени и с тях се степенуват прилагателните имена и наречията, но не всички, а само онези, които означават признак, подлежащ на степенуване. Относителните прилагателни***, например дървен, пясъчен, учителски, не могат да се степенуват: една маса е дървена и само толкова, не може да е по-дървена или най-дървена. Ако обаче прилагателното се употреби преносно, това ограничение отпада:
Този вестник се списва възможно най-дървено, но възможно най-едностилово (примерът е автентичен).

Не би трябвало да се степенуват и някои по-особени качествени прилагателни, които поначало означават признак, неподлежащ на степенуване (жив, мъртъв, бременна), или признак в неговата най-висока възможна степен, т.нар. елативна степен (изключителен, извънреден, превъзходен). Именно на последните прилагателни ми се иска да обърна внимание, понеже ми прави впечатление, че напоследък и те се степенуват.

Ако се поровите в интернет, без особени усилия може да откриете форми като най-оптимален, най-превъзходен, най-фантастичен, най-фундаментален, най-основен, най-универсален. Основните форми на тези прилагателни съдържат идеята за най в значението си:

оптимален – ’най-добър, най-благоприятен, най-близък до желаното’;
превъзходен – ’с много добри качества, отличен, великолепен’;
фантастичен – ’който предизвиква възхищение, превъзходен, отличен’;
фундаментален – ’който е в основата, основополагащ, основен’;
основен – ’най-важен, най-значим, главен; цялостен, радикален’;
универсален – ’разностранен, всеобхватен’.

За тези прилагателни, разбира се, може да се спори. Лично аз не бих ги степенувала, но в съзнанието на друг, чийто роден език е българският, те може би не изразяват достатъчно ясно тази пределна наситеност на означения признак. Намерението ми не е да порицая това езиково явление и да го поставя в графата “отклонение от нормата”, а да се опитам да разбера причините за него.

Възможните обяснения според мен са три (не ги изреждам по важност):
1. Увлечени в употребата на силни думи, се опитваме да представим нещата по-… и най-… дори и тогава, когато те по природа са си най-…

2. За някои от прилагателните, най-вече от чужд произход (оптимален, фундаментален), допускам непознаване на точното значение.

3. Наскоро проф. И. Харалампиев формулира един исторически езиков закон – за пределния обхват на новите граматични явления, който гласи: “Всяко ново граматично явление се настанява най-напред там, където появата му е предизвикана от определени вътрешноезикови или външни причини. Постепенно обаче то заема цялата граматична територия, където се намира мястото на първоначалната му поява” (И. Харалампиев. Развойни процеси в съвременния български език. В. Търново, 2009, с. 74).

Добра илюстрация на този закон е разширяването на полето на определителния член в нашия език. В началото той се появява при съществителните нарицателни имена (селото, градът), после при прилагателните (добрият, хубавият), и накрая – при съществителните собствени имена (Томата, Анчето, Родопите).

Бих могла да допусна, че формите от типа на по-превъзходен и най-превъзходен са резултат от действието на закона за пределния обхват на новите граматични явления при степенуването на прилагателните имена. Разбира се, това може да се потвърди или отрече само след събирането на по-богат езиков материал и обстоен анализ.

–––––––––––––
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
** Интересно ми е дали има езици, които не познават степенуването. Предполагам, че в някои това става с лексикални средства.
*** Относителни са тези прилагателни, които показват признак на предмет във връзка с друг предмет (планински – ’който се отнася до планина’).

Диахронично (1). За историята на някои думи

Диахронично (2). Съвременни фонетични редувания и исторически палатализации

Диахронично (3). Чуждици ли? Нищо ново под слънцето…

Диахронично (5). Можем ли да ги фалираме?

Диахронично (6). Необходими ли са калките?

Диахронично (7). Своеволия в преговорите между газа и газта