Диахронично* (10). “Тогава ще ме викат и аз не ще чуя” (Притч 1:28)
02.11.2010 at 19:28 30 коментара
На моя приятел Емил
вместо подарък за рождения му ден
За радост, ние, българите, се зовем и се чуваме, общо взето, но как? В тази публикация ще се опитам да дам кратко обяснение, предизвикано от
Въпрос от Darina
Иска ми се да потърся компетентното Ви мнение за обръщенията. Днес рядко може да се чуе да се обръщат към някого с Иване, Пенке и пр. Прочетох за отношението Ви към винителния падеж, а какво ще кажете за изчезването на звателния?
Моят отговор
Звателните форми в съвременния български език несъмнено са в упадък и този факт се признава от всички езиковеди, макар някои от тях да ратуват за редовната им употреба. Пренебрегването им всъщност датира толкова отдавна, колкото малцина биха предположили. Първите примери за заместване на звателен падеж с именителен са отпреди едно хилядолетие – в най-старите текстове на български език, каквито са Мариинското евангелие (ХI в.) и Супрасълският сборник (ХI в.) [1]. В по-късните писмени паметници също могат да се открият немалко такива примери.
Неслучайно отбелязвам този факт в началото. Важно е да се знае, че изоставянето на звателните форми не е някакво ново или модно явление [2], а исторически процес, който е характерен за българския език. И не само. Останалите славянски езици също са засегнати от него в различна степен.
В наше време процесът е доста напреднал, особено при личните имена. Не мога да си спомня откога не са се обръщали към мен с Павлино. Женските звателни форми с окончание -о (Елено, Ирино, Диляно) се схващат като груби и това е главната причина да се избягват. За разлика от тях, женските обръщения с окончание -е (Калинке, Сашке, Пенке, Елице) се радват на по-широка употреба, макар че може да се чуе и Калинка, Сашка, Пенка, Елица. Приблизително така стои въпросът и с най-често срещаните мъжки лични имена – тези, които завършват на съгласна. Звателните форми Иване, Калояне, Петре доскоро бяха доста стабилни, но напоследък обръщенията Иван, Калоян и Петър са в явно настъпление според мен.
Има една група лични имена, чийто дял непрекъснато нараства. Все повече българи носят чужди по произход имена [3], които на практика не могат да имат звателни форми или пък звателните форми биха звучали изкуствено, например: Джоузеф, Майкъл, Алек, Натали, Емили, Никол. Пресилено би било да се каже, че те оказват натиск върху използването на традиционни обръщения като Иване или Пенке, но така или иначе, са в съзвучие с общия исторически процес.
В последните десетилетия се разрасна и употребата на умалителни имена, които нямат звателни аналози. Ако имаме приятели или роднини Антон, Антоанета, Антония, често ги наричаме Тони и се обръщаме със същото име към тях. Така е и при Лиляна, Лилия – Лили; Петър, Петранка – Пепи; Александър – Сашо; Магдалена – Маги; Маргарита – Марги… Ето още един фактор, който съдейства делът на звателните форми да намалява.
Темата е обширна и тук излагам само някои най-общи тенденции. Сред тях е и колебаещата се употреба на две често срещани обръщения – господин/господине и госпожа/госпожо. В езиковата практика има значително разнообразие, но книжовната норма препоръчва следното. Когато тези обръщения се използват самостоятелно, редно е да се предпочитат звателните форми:
Господине/Госпожо, изпуснахте чадъра си.
Когато се употребяват в съчетание с друга дума, се предпочита основната форма за господин и звателната за госпожа:
Господин Андреев/Господин председател, моля да ме изслушате.
Госпожо Андреева/Госпожо председател, моля да ме изслушате.
Отпадането на звателните форми от българския език е ясен и необратим процес, но вероятно ще мине още доста време, докато той завърши. Дотогава те ще се употребяват успоредно с основните форми на имената, което е съвсем естествено за езиковото развитие, и все повече ще се оказват в изолация. Ето защо честото пренебрегване на звателните форми в наши дни се нуждае от повече разбиране и по-малко осъждане.
––––––––
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
[1] Харалампиев, И. Историческа граматика на българския език. В. Търново, 2001, с. 93, 97.
[2] Преди около век известният български езиковед Ст. Младенов пише със сарказъм за занемаряването на звателните форми: “И току-речи всички по-нови, “модерни” български писатели започнаха да занемаряват формите на звателния падеж. В разговори и списания сегиз-тогиз се посочва, че не е хубаво така да се говори и пише; някои признават уместността на такъв вид бележки – и пак всичко си върви по пътя на маймунската мода: щом немци, французи, англичани и дори руси не употребяват особени форми за звателен падеж, защо е трябвало ние да ги пазим. Та Бай Ганьо се мисли не по-глупав от Джон Бул или от немския Михел” (“Убийството” на звателния падеж и други езикови неуредици. – Родна реч, 1927–1928, №5, 215–216).
[3] От чужд произход са също имена като Петър, Михаил, Димитър, но те толкова отдавна са навлезли в езика ни, че се схващат като традиционни български имена.
Диахронично (8). Има ли някой тук?
Диахронично (9). Високи, сини планини
Диахронично (11). Хора – много, а човеците къде са?
Entry filed under: Език мой – приятел мой, История на българския език, Морфология. Tags: господине, госпожо, звателен падеж, звателни форми.
Блогът на Павлина 
1.
Асен | 07.05.2020 в 3:45
Чакам с интерес кога ще стане обичайно и грамотно да се казва „моля те, бог“ или „майка, как си“.
Знам, че звателният падеж, както всички останали, отдавна изчезва от нашия език. Но точно неговото пренебрегване ми звучи механично, компютърно и американизирано/интернетизирано.
Приемам снизходително електронните пощи с обръщение „Здравей, Асен“, защото знам, че програмите за разпращане на имейли не отчитат такова нещо като звателен падеж. (Всъщност обръщението е буквално „Hello Asen“.) Но ми звучи снобско или направо обидно, когато в разговор някой ми каже „Асен, ела“. Или си казвам, че общуването ни вече съвсем интернетясва.
Изчезването на падежите е израз на опростяването на езика. Не само на нашия и не от едно хилядолетие. Вижте само какво стана с латинския :) И правописът има все по-малко значение в общуването. Във времена, в които се връщаме към картинките като начин на ПИСМЕНО общуване, какво значение имат падежи, наклонения и спрежения? Сега обменяме чувства, не сведения (превеждам: емоции, не информация). А какви правописни правила могат да се приложат към чувствата?
Така че, здравей, народ, обичам те <3
2.
Мария | 16.02.2016 в 20:23
Благодаря много!
3.
Мария | 15.02.2016 в 13:25
Здравейте, Павлина! Имам въпрос към вас във връзка със звателния падеж на думата „жених“. Във връзка с един преводен текст, където се изисква да се употребят точно по-старинните „жених.. и невесто“, а не „младоженецо и младоженке“, никак не мога да се сетя как би звучала тази дума в звателен падеж и дали ще има палатализация. Благодаря!
4.
Павлина | 16.02.2016 в 7:44
Здравейте, Мария,
Звателната форма е женихо.
5.
Дияна | 15.02.2014 в 11:24
Здравейте, искам да попитам, правилно ли е да се използва обръщението „Александре“ вместо „АлександЪре“ ?
6.
Павлина | 16.02.2014 в 8:35
Здравейте, Дияна!
Точно Александре е правилно. При образуване на други граматични форми и производни думи ъ изпада: Александровци, Александров.
7.
Дияна | 16.02.2014 в 19:35
Благодаря, Павлина!
8.
Дарина | 11.08.2011 в 19:32
А аз наблюдавах точно обратната тенденция между състудентите си от новогръцката филология (2001 – 2005 г.), и то софиянците – пълно възстановяване на звателния падеж на женските имена (гръцкият език няма нищо общо). Един от състудентите ми от моята компания от самото начало най-хладнокръвно се обръщаше към мене с „Дарино“, без всякакво намерение да бъде груб. И ръководителката на катедрата забелязваше явлението и се чудеше дали това е някакво влияние на селските диалекти.
С умалителните е пълен хаос – Дари, Даре, Даро… това последното си го позволява само една стара приятелка – за нея това е проява на близост, а не на грубост.
Звателният падеж не е като другите – функцията му е не граматическа, а социална. Никой от преподавателите ми по лингвистика не е успявал да определи точно функцията му, но аз си мисля, че с него отделяш обекта на общуването от околната среда – по същата логика, по която някои мъртви езици нямат лични местоимения за трето лице (и съответните „лични“ местоимения в съвременния гръцки съвпадат с показателните), защото само „аз“, „ти“, ние“ и „вие“ участваме в общуването. Затова упорито се е запазил много по-дълго от останалите косвени падежи.
А обръщения от типа на „Иван“ и „Александър“ ми звучат ужасно снобски, но някои хора ги използват от престараване по асоциация със звателните форми за женски род, които звучат „грубо“ (или поне така сме учили в училище).
(Aз съм Darina Ivanova в Google+)
9.
Павлина | 12.08.2011 в 8:29
За засилената употреба на звателните форми в чуждоезикова среда вероятно трябва да се търси психолингвистично обяснение – това ми говори интуицията. :)
Звателните форми, окончаващи на -о, могат да се използват между приятели или в семейството като израз на особена близост. В официалното общуване те вече звучат грубо, но близките, понеже знаят, че няма да изтълкувате подобно обръщение като грубост, се заиграват с Даро, Елено, Милено и т.н. Това е описано в научните изследвания по проблема.
Функцията на звателния падеж наистина е по-особена. От граматическа гледна точка той в известна степен дублира именителния, защото също назовава. Също като него той се характеризира и с известна синтактична независимост – обръщението винаги е някаква “странична” част на изречението, не е в пряка връзка с останалите части.
Благодаря ти за компетентния коментар. :)
10.
Антон (предпочитам: Антоне, ...) | 29.07.2011 в 13:48
Цитирам: „Отпадането на звателните форми от българския език е ясен и необратим процес, но вероятно ще мине още доста време, докато той завърши. Дотогава те ще се употребяват успоредно с основните форми на имената, което е съвсем естествено за езиковото развитие, и все повече ще се оказват в изолация.“
След като повечето езиковеди твърдят, че по принцип развитието на езиците върви синтетично към аналитично устройство, как бихте коментирали въпроса: кога ще изчезнат падежите, например, в руския? Или: как ще коментирате регреса на сръбския език с цели 7 падежа в момента, при положение, че в народните говори се използват максимум 4. И кога сърбите ще „достигнат“ развитието си от преди въвеждане на съвременните книжовни норми?
А във връзка с неизбежното развитие на езика – предлагам да се приеме за правилна, като начало дублетна, формата на глаголите за мн. ч. на „-ме“: пишемЕ, ядемЕ, говоримЕ.
11.
Павлина | 01.08.2011 в 14:59
Антоне, аз се въздържам да коментирам граматичната система на езици, които не владея в достатъчна степен и не съм наясно със съвременните тенденции в тях. Езиковите прогнози имат смисъл, когато са добре обосновани.
При глаголите от I и II спрежение вече се допускат форми с окончание -ме в 1 л. мн.ч. в устната реч. След време те ще бъдат приети и в писмената, не се съмнявам в това.
12.
Мизиецъ | 17.10.2017 в 13:51
Антоне, браво, човече! Знам, че темата е стара, но проблемът си остава. За съжаление Институтът по български език към БАН е организация, която сляпо следва политическата доктрина, че езикът се „развива“, и усилено пропагандира и способствува неговото „развиване“. От безсрамното скопяване на правописа през 1946 г. до безумията в последното издание на правописния речник БАН твърдо следва линията, зададена от Отечествения фронт в духа на Лениновата реформа на руския език, че правописът, в частност, и езикът като цяло трябва да се нагажда към народните маси, сиреч към неграмотните.
По отношение на падежите, господствуващата догма в БАН е, че падежите са нещо старо, отминало и лошо, а в българския език няма падежи (слава Богу); ако случайно срещнем падеж, падежно окончание или тям подобни, то това не е падеж, а е „форма“. Ако се наложи да използуваме мръсната дума „падеж“, това трябва да е в съчетание с думите „отпаднал“, „остатък“ или „форма“.
Този е и духът, който лъха от настоящата статия. Разбира се, че засиленото отпадане на звателния падеж е най-вече модно увлечение, както и повечето пагубни за горкия ни език съвременни тенденции.
(Последното изречение в коментара е изтрито от авторката на статията, тъй като съдържаше обидни внушения.)
13.
Мила | 17.07.2011 в 13:34
Благодаря Ви, Павлина, че сте отделили време да изложите горното. Знаете ли, примерът с „г-н председател“ и „г-жо председател“ отваря и една друга тема – тази за несъществуването на ж.р. при професии, упражнявани и при двата пола. Преди време се отвори поредният Фейсбук-спор по този въпрос – някои от събеседниците изказаха негодувание от езиковия факт, че дамите „имат право“ да бъдат чистачКИ, касиерки, камериерки, секретарки, сертивьорки и пр., а „нямат право“ да бъдат банкерКИ, депутатки, ръководителки, мениджърки, председателки, екскурзоводки и т.н. (разбира се, допускам, че сме акцентирали върху тесен спектър от примери)
В тази връзка ще се радвам, ако мога да ориентирам вниманието Ви и към тази тема (стига вече да нямате публикация във Вашия блог по нея). Какво налага забраната на свободно образуване и свободно публично възприемане на ж.р. в някои професионални сфери, титли, звания, обръщения?
Не допускам единствено да се „разрешава“ на дамите да съществуват в нашата реч като работещи като хлебарки. ;)) (в сферата на шегата – и това бе засегнато в дискусията във ФБ)
14.
Павлина | 17.07.2011 в 22:04
Този проблем се радва на особено внимание от страна на езиковедите, а и на доста хора, които са по-чувствителни на тема “равноправието между половете”. Сигурно няма да се изненадате, че вече съм публикувала мнението си.
15. „Тогава ще ме викат и аз не ще чуя” | Информ@ЛИЧНО | 18.04.2011 в 8:04
[…] „Тогава ще ме викат и аз не ще чуя” / Публикувано на 18.04.2011 […]
16.
piliph | 11.03.2011 в 14:44
Може би наистина (незнайно защо) завършващите на „-о“ в ж.р. се усещат като груби, но това не важи за обръщенията, които не са собствени имена:
– Госпожа, елате тук! – си е направо хулиганско-грубиянско;
– Госпожо, елате тук! – дори „Ало, госпожо“ звучи сравнително нормално.
// Даже ми се струва, че понякога думите в ж.р. на „-ка“ могат да формират, да кажем, звателно-родово-обобщително-звателна форма на „-о“ и мило-мазно-звателна на „-е“. Колежко, не правете така! Заповядайте, колежке!
А доволно формите на „-о“, пък и на „-е“ се заменяват с деминутиви на „-че“ – Марийче, Стефче, Ангелче.
17.
Ivo | 31.01.2011 в 20:11
Опс, грешно място за коментар, може ли да счетем че е към последната статия – тази за променливото я.
18.
Павлина | 31.01.2011 в 21:27
Добре, така ще счетем. :) Старобългарският глагол е бил с йотувано а в началото и се е произнасял яздити. Особеното е, че старобългарската гласна а се явява на мястото на праславянското е след j и след някои меки съгласни. Това обяснява защо на чешки е jezdit, на руски – ездить, а на български – яздя.
19.
Ivo | 31.01.2011 в 20:10
Инфинитивът на яздя не е ли бил йездити? Да се е пишел с е? В чешки инфинитивът е jezdit.
20.
Иво | 11.11.2010 в 9:22
Всякакви възможни комбинации: на фамилия, със съответната диалектно-популярна форма и други, но много много рядко на малко име.
Има наистина някакво чувство за негативна емоция при използване на звателен падеж при именните форми.
21.
Павлина | 11.11.2010 в 10:39
И според мен има нещо такова. Предполагам, че подобно на женските звателни форми на -о (Елено, Павлино), и мъжките на -е (Александре, Петре) започват да звучат грубо или може би простовато, неизискано. Затова по всякакви възможни начини се избягват. В България все по-често това става чрез употребата на умалителни имена при обръщение (Пепи, Сашо). Но това са мои лични наблюдения, не претендирам за обективност.
22.
piliph | 01.02.2011 в 9:58
Е, аре ся, кое звучи по-грубо:
– Александър, ела при мен.
– Александре, ела при мен.
Според мен – първото и проблемът не е в звателния падеж.
Наистина зв.пад. е въпрос на свикване, досежно чуждите имена, макар че на мен ме/и „викат“ „Пилифе“, което няма откъде да са му/го свикнали.
23.
Павлина | 01.02.2011 в 21:46
На мен Александре не ми звучи грубо, но допускам, че на други българи им звучи така.
24.
Иво | 07.11.2010 в 18:27
Интересен може да се окаже фактът, на който съм свидетел.
Покрай чешките ни колеги, които доста употребяват звателния падеж и нашата свян отмина и започнахме да го употребяваме и между нас си, когато говорим на български.
Аз също съм консервативен по отношение на звателния падеж, но чудно защо никой никога не се осмели да ме извика по име в работата….
25.
Павлина | 07.11.2010 в 22:45
За мен не е трудно да си обясня защо в разговорите си на български употребявате по-често звателните форми. Чуждоезиковата среда оказва влияние върху родната ви реч със своите езикови модели, а когато езиците са сродни, това влияние е по-силно вероятно. Иво, ако се замислиш, може да установиш, че и в други отношения българската ти реч е повлияна от чешката. :)
Не разбрах обаче как точно се обръщат към тебе колегите.
26.
Darina | 04.11.2010 в 17:59
Извинете, СЪС завишената употреба
27.
Павлина | 04.11.2010 в 23:08
Тенденциите в езиковото развитие може и да не ни харесват, но обективността изисква да ги отчитаме. Езикът е либерален – дава възможност за избор между различни средства. По отношение на звателните форми аз също съм консервативна. Мисля, че не употребявам единствено тези, които завършват на -о (Марино, Галино) – те вече са изживели своето време. Непривично ми звучат Иван, Калоян, Калинка, Елица като обръщения и не ги изричам.
28.
Начо | 24.05.2012 в 9:02
Здравейте пак Павлна. Бих предпочел Павлинке ама нейсе. Та Как ще определиш Обръщения към жени които завършват на -ке. За мен това са умалителен вариант на звателните форми. Така към Павлина вместо с Павлино Се обръщаме с Павлинке? Към Мария с Марийке итн. Разбира се това обръщение е по скоро към колеги с които се познаваме добре. Ако са непознати ползваме уважителното Г-жо – и по фамилия .По същитя начивн и км мъжете г-н и съответно по фамилия. Но С приятелите може да използваме звателните форми а с близ ките приятели дори умалителните така мисрля. Не Знам дали след 50 или 100 или повече години ще се ползват тези форми но сега те се ползват. Ти самата казваш ще още от преди векове се опитват да ги заменят с безпадежно обръще ние но самият Факт че от езика ни са изчезнали родителния Творител ния Местния падеж, че Именителен Вин и Дателен Се ползват Само в местоименията що се отнася до книжовната норма де. Но в Диалектите са Ползват По често ИМ П В П и Д п. Но Звателният се е запазил не ти ли говори за постоянно противо борство между противници и поддръжници на тези форми. И в крайна сметка специално за звателните надделяват поддръжни ците. до някъде същото се отнася и за Имен Вин И Дат падежи те тайничко подмолно си съществуват въпреки желанието на езиковеди да се освободим от тях. Но това е дълъг спор за това как се развиват езиците. Факт е ЧЕ Бълг англ Френски итн са по скоро безпадежни т ест аналитични но то не им пречи да ползват „скрити падежи“ най-вече в диалектите си и в Местоименията, и при обръщенията. И понеже много разширих темата а почнах само с обръщенията Напоследък се говори за Отмяна на Пълният член при имената от м р. А някои езиковеди предлагат дори съвсем да отпадне членуването ако това стане смяташ ли че ще се върнат Падежните окончания за именителен Винителен и Дателен Падежи.
29.
Павлина | 25.05.2012 в 16:02
Обръщенията, които завършват на -ке са не умалителни варианти на звателните форми, а звателни форми на умалителни имена: Павлина – Павлинка – Павлинке. Да, към роднини и близки приятели може да се обръщаш така, но според мен това зависи най-вече от личното предпочитание на съответния роднина или приятел. :)
Промените в езика са резултат не от противоборството на поддръжници и противници на дадена особеност, а от вътрешни езикови процеси, които не зависят от нечие лично желание. Затова и косвените падежни форми (на съществителните и прилагателните, доколкото разбирам) нямат шанс.
Би ли посочил кои езиковеди и къде точно предлагат да отпадне членуването?
30.
Darina | 04.11.2010 в 17:57
Благодаря Ви, макар че публикацията ме натъжи….За себе си лично ще се придържам към казаното от Стефан Младенов и ще съхранявам звателните форми докато имам сили. В сръбския и чешкия, например, те са се запазили. В руския компенсират липсата му с завишената употреба на умалителни. Нито веднъж не са ме нарекли с истинското ми име, за тях съм Даринка, Даричка, Дашка, Дашенька.