Диахронично* (8). Има ли някой тук?
05.08.2010 at 13:55 49 коментара
Преди известно време от мен беше поискано обяснение защо определям като правилен израза Има ли някой тук? (а не Има ли някого тук?), но в същото време съм написала в представянето си На самата мен често ми се иска да се посъветвам с някого. Понеже въпросът беше зададен с неподходящ тон, аз го отминах. След това обаче Ляо поиска да узнае все пак моите мотиви, а съвсем скоро и една моя братовчедка ме попита дали е правилно да се каже Има ли някого тук?, както може да се чуе от героите в някои филми. Аз също съм чувала/чела подобни изрази в чужди филми, дублирани на български или с български субтитри.
Ясно е, че измъкване няма и трябва да давам обяснение. :) Ще започна малко отдалече – с това, че изречението Има ли някой тук? е безлично. За да ви спестя малко ровене, ето и кратко определение за безличните изречения – тези, в които сказуемото е глагол в 3 л. ед.ч. и не посочва активен деятел, вършител на действието, т.е. изреченията нямат и не биха могли да имат подлог, например:
В колко часа се мръква вечер в Лондон тези дни?
Днес имаше частично лунно затъмнение.
Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може да не пътуваш.
В изречението Има ли някой тук? местоимението някой изпълнява ролята на пряко допълнение, но трябва да приложим специална “техника”, за да установим това. Заместваме някой (ед.ч.) с хора (мн.ч.), и установяваме, че глаголът (3 л. ед.ч.) успешно се съчетава с тази дума: Има ли хора тук? Това би било невъзможно, ако хора беше подлог, защото той се съгласува по лице и число (евентуално и род) със сказуемото. След като някой е пряко допълнение, трябва да се употреби винителната му форма, както се препоръчва в граматиките на българския език, и да запитаме Има ли някого тук?
Моето езиково чувство обаче се дразни от това някого. Причините са две (поне аз се сещам за толкова):
• Прякото допълнение много добре се е маскирало в този тип безлични изречения и синтактичният ни анализатор е по-склонен да го приеме като подлог.
• По-същественото обаче е, че винителните форми на местоименията, означаващи лица (кого, когото, никого, някого, всекиго), несъмнено са в отстъпление (тук не коментирам личните местоимения). В съвременната жива българска реч те се заместват от съответните именителни форми (кой, който, никой, някой, всеки) и това не бива да се разглежда само като резултат от непознаване на книжовната норма. Отпадането на падежните форми на местоименията, означаващи лица, е част от един исторически процес, който е малко заплетен и сложен, защото е свързан както с разпадането на падежната система в българския език, така и с различаването на лице/нелице на граматично равнище [1].
За да не звучи последното съвсем абстрактно, ето как се прави разграничаването:
Човекът [лице], когото настъпи, се разсърди.
Моливът [нелице, предмет], който настъпи, се счупи.
Все повече са обаче случаите, когато сме по-склонни да кажем кой вместо кого, който вместо когото и т.н., особено в разговорната, неангажираща реч (приемам, че интернет много добре я отразява):
Глобалното затопляне – на кой му пука?
Не може ли да питате “Мобилтел” на кой е този номер?
Човекът, който обичаш, е тъжен.
От гледна точка на историческото развитие на българския език това е закономерен процес. Нормата все още удържа винителните форми при част от местоименията, но вероятно не е много далече времето, когато ще се наложи да бъде преразгледана [2].
Ето защо в изречения като Има ли някого тук? употребата на винителната форма някого вместо някой (ми) изглежда като престараване или просто като нещо, което не се вмества в представата ми за естествена съвременна българска реч.
Ако възнамерявате да ме атакувате, сега е моментът – имате подкрепата на съвременните български граматики. ;)
––––––––––––
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
[1] Харалампиев, И. Бъдещето на българския език от историческо гледище. В. Търново, 2006, 104–131.
[2] Всъщност аз споделям мнението на И. Харалампиев, че нормата на съвременния български книжовен език трябва да се съобрази с упадъка на граматичните форми, означаващи лица (Цит. съч., с. 131).
Диахронично (6). Необходими ли са калките?
Диахронично (7). Своеволия в преговорите между газа и газта
Диахронично (9). Високи, сини планини
Entry filed under: Език мой – приятел мой, История на българския език, Морфология. Tags: всеки, всекиго, кого, кой, лице, местоимения, нелице, никого, никой, някого, някой.
49 коментара Add your own
Вашият коментар
Trackback this post | Subscribe to the comments via RSS Feed
Блогът на Павлина 
1.
Теодор Маринов | 01.02.2021 в 21:24
Госпожо, личи си, че не сте граматик. Тук Вие смесвате разговорната реч с правилните граматични форми, много е просто и не разбирам защо спорите. Във всички езици съществува тази разлика. И тя е съвсем нормална, никой не я оспорва. Но ако говорим за строга граматика, изобщо не сте права.
2.
Николай Тодоров | 05.01.2022 в 13:25
Не би било допустимо да се каже „има ли някого“, защото този „някого“ просто не е притежание (или допълнение).
3.
Теодор Маринов | 01.02.2021 в 21:10
Кое звучи по-добре: „кого слушаш?“ или „кой слушаш?“ Пита се „кого го няма“ и се отговаря “ него го няма“. Ако се пита „кой го няма, трябва да следва отговорът „той го няма“, което звучи глуповато. Но явно, Вие не говорите за граматична истина, а за разговорни практики.
4.
popovr | 18.01.2021 в 2:45
Както не бихте приели отговорите „на аз“ вместо „на мен“, така не трябва да приемате въпроса „на кой“ вместо „на кого“. По същия начин не приемате отговора „аз ме има“ вместо „мен ме има“, така не трябва да приемате въпроса „има ли някой“ вместо „има ли някого“. При тези отговори Вашето езиково чувство би трябвало да крещи кое е правилно без исторически усуквания.
5.
Kris | 27.12.2017 в 1:32
Здравейте!
Друга причина за широкоразпространеното използване на именителния падеж в този случай са въпросите, които образуваме с тези глаголи. Ето няколко примера: “Има ли кой(а не кого) да ти помогне? Няма ли кой да знае?“…
Съвсем естествено (и правилно?) е кратките отговори на тези въпроси да гласят “има кой“ или “няма кой“, а от това също “има някой“ и “няма никой“. Така между формите „има/няма ни-/някого“ и „има/няма ни-/някой“ се развива дублетност и формите „никой, някой“ вземат връх поради своята краткост и “безпадежност“.
Във всеки случай това е изцяло лична догадка. Би ми било любопитно да науча как гледате на това обяснение.
6.
Павлина | 28.12.2017 в 18:06
Здравейте!
Съмнявам се, че този тип изречения оказва влияние върху отпадането на разглежданите винителни местоименни форми.
7.
Пит | 09.01.2020 в 0:10
Думата „безподложно“ ми звучи ,като медицинско изследване предвещаващо лош край за пациента.:)
8.
Въпросителна | 17.08.2017 в 13:07
„На някого да му се кара колело?“
или
„На някой да му се кара колело?“
9.
Павлина | 18.08.2017 в 20:49
Първото. Вижте т. 2 тук.
10.
burky87 | 04.01.2017 в 23:12
Така и не можах да разбера основното, което търсех… Можеше да го опишете съвсем кратко, точно и ясно. Но неее! Нека покажем, че си служим с много думички… Които нищо съществено не казват.
11.
Павлина | 05.01.2017 в 9:48
Ако не разбирате дадени текстове, може би е добре да потърсите причината в себе си, а не в текстовете и в пишещите. Или пък да напрегнете малко ума си. По някои проблеми не може да се пише толкова кратко и просто, защото са по-сложни. :)
12.
Флора | 05.01.2017 в 18:50
Ние пък не разбрахме основното, което търсиш … :)
13.
Флора | 02.09.2016 в 12:56
В първия момент Stanislaw ме подведе ;)
„Съществува ли някой“ – съвсем друго изречение е поради смяната на глагола.
Пешо, много благодаря! При има/ няма имаме употреба на допълнения. Не подлози.
В тази връзка забелязвам, че се оплиташ кое е правилно да използваш – подлог, допълнение, запетайки и др., когато се правят засукани безподложни изречения и „изяждане“ на части от изречението.
14.
Пешо | 13.09.2016 в 19:35
Здравей, Флора! Може ли да споделиш какво имаш предвид с оплитането при съставянето на такива засукани изречения. Явно виждаш проблем, макар да не ми става ясно за кого се отнася констатацията ти – конкретно за мен или по принцип за езиковата практика. Интересно ми е, моля да споделиш, за да помислим по въпроса. Още нещо, в предишния си коментар съм направил пропуск – в третото от изброените значения на глагола „има“, този глагол може да се свърже и с непряко допълнение чрез предлог („има от тези“, „има от бонбоните на..“, „има от скъпите“). И още нещо интересно – фактът, че този тип изречения са безподложни, се докзва и от това, че при тях „има“ не се изменя по лице и число, защото в този тип конструкция няма подлог, с който „има“ да се съгласува по тези признаци. Това е железният довод, който доказва необходимостта местоимението след „има ли“ да е в падежна форма („някого“), когато заменя лице.
15.
Флора | 16.09.2016 в 7:44
Здравей, Пешо!
Не, не, не ти. Аз се оплитам при бързо писане както тече мисълта – разбъркана. И така се изпускат важни думички – части на изречението, които когато ги има, много лесно се прилагат правилата.
16.
Пешо | 28.08.2016 в 19:17
Глаголът има, съответно и глаголът няма, са специфични глаголи. От една страна, те могат да изразяват притежание “Аз имам/нямам нещо“, от друга страна, те могат да означават модалност (задължение) „Имам/нямам да свърша нещо“ т.е. „трябва/не трябва да свърша нещо“, а от трета страна, може да се използват със значение „(не)’съществува“/“на лице е (не е на лице)“, като „‘има/няма истина“. Когато се използват в трето си значение, тези глаголи образуват безподложни изречения, в които “има/няма“ се свързват единствено с пряко допълнение (пример: „има/няма/ Бог“, “има /няма/ пари“) или с подчинено допълнително изречение (има /няма/, каквито ти трябват). В тези случаи думата, играеща ролята на пряко допълнение, респективно подчиненото изречение, може да се замени единствено с местоимение в падежна форма (“има го“, “има я“. “няма ги“) . Когато това местоимение е “някой“, отнасящо се за лице, то трябва да се употреби във формата “някого“/“никого“ (има някого /например, в къщата/). Книжовното правило е “има ли някого?“, “има някого“, няма ли никого?“ и “няма никого“.
17.
Stanislav | 27.08.2016 в 8:32
Има ли някой – може да означава съществуване или присъствие.
Има ли си някого – означава притежание.
Кое е правилното изречение:
Има ли някого тук?
Ще кажа на някой!
И двете са грешни.
18.
Stanislaw | 27.08.2016 в 8:16
Правилният отговор е: „Съществува ли някой?“ или „Има ли някой молив?“ Глаголът „има“ означава притежание и изисква допълнение, а не подлог. В случая неправилна е употребата на самия глагол, наложена от лесната употребата в разговорната реч вместо използването на „съществувам“.
19.
Флора | 02.06.2016 в 20:45
При въпрос:
Кое е правилното изречение:
Има ли някого тук?
Ще кажа на някой!
Би трябвало да е първото?
20.
Павлина | 04.06.2016 в 8:37
От гледна точка на нормативните граматики – да.
21.
Флора | 06.06.2016 в 17:22
Благодаря Ви!
22.
Yulian Trichkov | 24.01.2014 в 12:04
Би трябвало да се приеме, че „Има ли някой“ е устойчиво словосъчетание по подобие на „Добър вечер“. Това „тука ГО има – тука ГО нема“ само ни подвежда в случая, тъй като ако задълбаем повечко, ще излезе, че и наистина „някой“ си е може би в именителен падеж. Считам, че това „има“ се е появило в по-нови времена. Преди е било старобългарското „бꙑти“, на което съответства днешното руско „быть“ и неговата форма в 3-то лице ед. ч. „есть“. Ето така: „Есть здесь кто-нибудь“, В английския също:“Is anybody there?“. „Е ли някой тук?“ – повече от подлог.
Всяко правило си има изключение. Някои изключения, породени от съхранени стари форми на думите, внасят допълнителна красота и богатство в езика. Затова е ненужен стремежът към стриктно придържане към елементарните правила. Има и правила, които надграждат основните и които допускат изключения. И това е вече висшият пилотаж в езика. :-)
Приемам възражения и особени мнения.
23.
Начо | 22.05.2012 в 9:48
Здрасти Павлинке Този път имам едно Правоговорно двуумене. Как е по Правилно да се каже село Български `Извор или с Български Изв`ор.? т ест къде да е ударението. Респективно Бели Извор или Бели ИзвОр? Става дума за правоговор не за правопис. Все пак в имената на тези две български села присъства думата извор. А в съвременният български език ударението се слага на първата буква И, но много наши журналисти и не само журналисти поставят ударението на буквата о.
24.
Павлина | 25.05.2012 в 13:46
По традиция изговорът на топонимите се придържа към оригиналния, т.е. както местните хора изричат името на своето село, своя град, близката местност и т.н. Затова вероятно Български извор се произнася по този начин.
25.
Aurelius | 03.05.2012 в 21:23
Има ли го? /НЕГО/, aко използваме за заместване с Той и Него => правилно е да се казва Има ли някого?
26.
ldtr | 03.05.2012 в 22:02
Ако според теорията би трябвало да се казва „Има ли някого?“, а в практиката всички казват „Има ли някой?“ => има грешка в теорията.
27.
waterfall | 25.12.2012 в 16:11
„Има ли някой?“ е правилната форма, защото тук „някой“ е в именителен падеж.
Но в „Чакаш ли някого?“ местоимението е във винителен падеж и формата на местоимението се употребява нап ълно правилно и в практика, и в теорията. Вярно е,обаче,че в практика се среща и Чакаш ли някой,което говори,че процесът на отмиране на падежите в българския език е постоянен
28.
Ляо | 23.02.2011 в 0:43
Павлина, благодаря за разясненията. Аз поне нямам никакво намерение да те атакувам. :) Все пак на теория трябва да е винителен падеж – това ме интересуваше. Иначе, както и преди написах, никога не бих казала ‘Има ли някого?/Няма никого.’ Всъщност и в английския има нещо подобно, при личните местоимения. Само че там е обратното – вместо теоретично правилните именителни форми в разговорния език се предпочитат винителните такива. Например ‘Who’s that? – It’s me. (Кой е? – Аз.) Би трябвало да е It’s I, но на практика никой не го използва.
А с ‘има – няма’ все пак ще използваме кратък член, нали? Няма причина да го сменяме с пълен заради замяната на ‘някого’ с ‘някой’. Тоест ‘Мъжа ми го няма вкъщи./Съседа има ли го в списъка?’
Спирам се засега. :)
29.
Ляо | 23.02.2011 в 0:54
Само още нещичко. :D Всъщност при ‘Няма никого’ не става ли дума за родителен падеж, който се е използвал при отрицание, както е например в руския. Или бъркам?
30.
Павлина | 24.02.2011 в 9:38
На теория е винителен падеж, но практиката го отхвърля. Иначе членът трябва да е кратък: Мъжа ми го няма вкъщи.
И при положителна форма на глагола се използват именни форми, които се водят винителни, но по произход са родителни: Кого срещна? Видях го на плажа. Всъщност най-точно е да се каже, че при имената от м. и ср.р. формите са родително-винителни. Те се настаняват в българския език много отдавна, първоначално при имената за лица.
31.
piliph | 24.02.2011 в 9:53
Аз не съм забелязал родителен за отрицание в българския. А в руския РП има твърди окончания, докато ВП м.р. мигрира към РП или ИП в зависимост от одушевеността – както е и в българския, в статията. За произхода не знам, де.
32.
Ляо | 24.02.2011 в 15:16
В руски език една от употребите на родителен падеж е при отрицание – нет никого, нет хлеба. Според Уикипедия – доколкото може да ѝ се вярва – родителният падеж при отрицание ( славянски генитив) се появява в повечето славянски езици (включително и в старобългарския) в непрякото допълнение при отрицание на действието на преходен глагол.
33.
Ivo | 02.02.2011 в 20:20
Предполагам дълговремената липса на БАН през турски времена е довела до изкривяване на падежната система в езика ни. От това дефакто тя е била отхвърлена като такава и днес този процес продължава.
Представете си, ако имахме падежна система въобще, ако се учеше в училище като такава поне за местоименията, надали толкова много хора щяха да допускат „грешки“.
Разбира се, изразът „За чий *** ми е“ ще си остане във фолквлора, както са останали:
Боже опази, сбогом, Предаде Богу дух, Божа работа, Брат брата не храни, вкъщи, цифром, словом, денем, нощем, „Житие и страдания грешного Софрония“ и мн. други
34.
Павлина | 03.02.2011 в 8:32
Виждам, че клониш отново към отмирането на падежите и към причините за това. :) Никой не знае какво би станало, ако културният живот в България не беше замрял за няколко века и ако съществуваха книжовни центрове, които да нормират (в някаква степен) езика. Но липсата им със сигурност е съдействала за разпадането на падежната система, което е започнало далеч преди края на ХIV век.
35.
piliph | 03.02.2011 в 12:51
То пък и едно отмиране – започнало е от началото, продължило е 7 века и още не ще да завършва.
Наистина обаче през последните 20-ина години „чий“ съвсем залиня и като че ли и подчинените определителни намаляха, тъй като „усмивката на която е световно известна“ не може адекватно да замести „чиято“.
Никой не пита вече Джорката, кòму че го даде чорапо.
Моето предположение по-горе обаче беше, че „някой“ е правилно от падежна гл.т. при безлични глаголи и при атрибутивна употреба пред склонено съществително.
36.
Павлина | 04.02.2011 в 11:06
Нещо толкова хубаво, стройно и стабилно (с малки изключения) като падежната система в старобългарски не може да изчезне току-така. Могъщият английски език не си е разчистил още сметките с падежите (her, him, изразяване на притежание с ’s), та нашият ли? ;)
А що се отнася до някой – все “по-правилно” ще звучи във всички синтактични позиции.
37.
Начо | 22.05.2012 в 19:04
Иво, падежната система в българския език се разпада не от вчера. Това не е само под влияние на турското робство. И сърбите са били под турско при това почти толкова години колкото ние па имат своите падежи. Истината е че Българският език се развива по особен начин още от 7 8 век. предполагам че е под влияние на смесването на праславянският и прабъл гарския езици. Нашият език е в групата на славянските заради преобладаващата славянска лексика но има думи и то много които не са характерни за другите славянски езици. такива са повече от 2000 думи. Това е наложило да се променя грама тиката още в средновековието. Не забравяй че първоначално старобългарският е имал 7 падежа после постепенно се редуцират това става още в „среднобългарския период“. Още тогава Вин и притеж падеж / дателният на притежателя се нарича още притежателен/ та вин и дат падежи са иззели функциите на родителния. Изчезват също местния и творител ния те също са изместени от им. вин. и дателен. Първите три оцеляват понеже играят основна роля при съставянето на изречения за разлика от род, творителен,и местен, които имат второстепенна подчинена роля. В ранните фази на Новобъл гарския са съществували 4 пад Именителен Внителен Дателен и Звателен 8 последният и днес се употребя ва при обръще нията при личните имена. През 20 век с налагането на пъле и кратък член постепенно се изместват окончанията при същес твителните и прилагателните за им вин и дателен падеж. Промяната е наложена окончател но с Голямата езикова реформа от 1945 г. Тогава освен отпадането на двойното е и голямата носовка се правят и правописни промени. Оконча телно се налага правилото за пълен и кратък член при същ и прилаг в мъжки род. Налагат се правила и за женски и среден род. Така падежите при същ имена и при прилагател ните изчезват но се пазят при место именията тъй като там е по-трудно да се изчистят падежите. Местоименията са друга губерния, ако трябва да цитирам един блогър тук. Сега слушам масово се води кампания срещу пълния член при същ и прилагателни от мъжки род. Някои ези коведи стигат до там че искат въобще да премахнато членуването. Ако това стане ще трябва да се върнат окончанията за им вин а и дат падеж тъй както е било например през 19 и началото на 20 век когато членуването не е било задължително за българската грама тика. Ето то това са ми обяснявали учителите и по Бълг език и литер. в училище както и по езикова култура в НБУ.
38.
Ivo | 02.02.2011 в 20:07
piliph: „Още нещо би ми се щяло да попитам…“
Невероятно, комбинацията от страдателен залог, условно наклонение и мин. неопр. време (простете ако бъркам анализа) е убийствена. Иди го преведи на някой друг език акурантно. Защо обичам да се завирам изпод същината на родния ни език – ето заради такива изрази.
Не се заяждам, това е чисто възхищение!
39.
piliph | 31.01.2011 в 8:25
Още нещо би ми се щяло да попитам – не знам дали тук е мястото. Какъв е феноменът, когато местоимението е в един и същ падеж, но получава или не окончание в зависимост от това дали е определение:
– Иска ти се да разкажеш на някого. – Тук винителната форма „звучи“. Но:
– Иска ти се да разкажеш на някой познат. – Тук определено не можеш да кажеш „някого“. (Нещо подобно се наблюдава при склонението в немския, знаеш.) За съжаление за дателните форми не мога да проследя, тъй като са по-непривични:
– Иска ти се да разкажеш някому.
– Иска ти се да разкажеш @!@?$& познат .
40.
Павлина | 31.01.2011 в 22:38
В книжовния език форми от типа на някого и някому се употребяват единствено когато са самостоятелни. Когато са определение към някакво име, няма как да се използват, защото самото име не е в падежна форма и ще бъде нарушен принципът за съгласуване, да речем.
Но посоката, в която трябва да се мисли, е обратната – защо някого и някому се употребяват все още? (Впрочем ако един близък човек не изричаше често някому, щях да си мисля, че тази форма съществува единствено в българските граматики. :) В историята на българския език граматическите средства за разграничаване на лице и нелице, сред които са и въпросните местоименни форми, са в явен упадък и до голяма степен се държат благодарение на нормирането им в книжовния език. Все повече се губи усетът за употребата им и това е в реда на нещата, т.е. част от естествения езиков развой.
41.
piliph | 01.02.2011 в 10:22
Падежите (вкл. новоизкованите в членните форми) се „държат“ вероятно поради същата причина, поради която се „държат“ през едно-и-кусур-вековната ни история азбуката, част от съществителните собствени, голяма, но намаляваща част от нарицателните, някои фонетични променливости… и „всичко мило нам и родно“.
42.
Павлина | 01.02.2011 в 22:01
Чакай сега, каква е зависимостта между падежите и членните форми – нещо не вдявам.
43.
piliph | 02.02.2011 в 12:03
Пълен член се употребява само в именителен падеж.
44.
Ivo | 02.02.2011 в 20:14
Пълните форми кому, кого, нему, него, никому, никого, някому, някого залиняват, но пък кратките се държат доста стабилно:
Кажи на Жоро!
Кажи му.
Каза ли на Жоро?
Каза ли му?
Кажи на някой!
Кажи им!
45.
Начо | 22.05.2012 в 12:20
Причините да Залиняват е стремежа да се пишат кратки текстове. Но когато искаш да пишеш разкази с оглед да имаш по-богат език е редно да използваш и пълните, и кратките форми на местоименията. Между другото подобни проблеми има и в други езици например Англииски итн. И там има Дълги и кратки форми и естествено англичаните предпочитат да говорят по- кратко особенно когато говорят по тел или имат някакъв бърз Разговор.
46.
Начо | 22.05.2012 в 14:47
Да падежите до голяма степен са се разпаднали но местои менията имат своите падежи Та трябва да се учат имено като падежни остатъци в местоменията. Дори като падежи защото различните видове лични и притежателни местоимения и думите образувани от тях се използват според това каква функци излълняват в изречението. То ест дали са Подлог Сказу емо пряко не пряко допълнение итн. И така има значение дали Местоимението измества Подлога или не. Дали името да се замести с Аз ти Той Тя То ние Вие те. Мене Тебе Него Нея Него Нас Вас Тях или Мени Теб Нему Ней Нам Вам Тям и техните кратки форми./ Знам че последните ви звучат малко диалектно но се ползват особенно в разговорната реч. Затова Трябва да се учи че местоименията все още си имат своите падежи те са друга бира не са като съществителните. Между другото когато съм пътувал из България ми е правило впечатление че в някои краища на страната В някои диалекти ползват падежни окончания за Съществителни и прилагателни имена. В тези райони на страната се ползват по ясно Именителен Винителен Датален а и звателен падеж за същ Имена. В местоименията първите три падежа се ползват така че нека се изучават като падежи в местоименията и так ще се реши спорът
47.
Ivo | 02.02.2011 в 20:11
Предполагам като пълен аматьор в езикознанието, че се бъркаме от липсата на падежи.
Поставянето на „някой“ в израза „Иска ти се да разкажеш на някой познат“ е най-вероятно поради липса на падеж на съществителното познат. Ако имахме падежи, това би звучало напълно нормално и без думичката „някой“:
Иска ти се да разкажеш познату!
48.
piliph | 26.01.2011 в 8:20
Мен ме влече да хипотезирам, че желанието да се използва именителен падеж има нещо общо със сказуемните определения или сказуемните имена – област, която ми е непозната.
„В отговора няма посочен номерЪТ на нито една разпоредба“, макар че точно „него го“ няма.
49.
Ivo | 26.01.2011 в 10:54
По-скоро е от недоглеждане.
На скоро редактирах една моя статия и направо се ужасих, че аз, върлия привърженик на пълния член (твърде много ниски оценки съм получавал заради пропускането му, че да не настоявам и други да ги получават) съм допуснал толкова много грешки в определяне къде е с пълен и къде не. Ужас!