Момичето – то или тя?

Интересно нещо е езикът. Интересни са и въпросите, които ми задавате. Когато ви предоставих възможност да се консултирате с мен, си мислех, че ще ме питате за тривиални неща: тук пълен член ли трябва да се постави, или кратък; в това изречение нужна ли е запетая и т.н. Оказа се, че повечето от въпросите в Езикови питанки съвсем не са такива, а напротив – отнасят се до езикови тънкости, до съвременни тенденции или спорни случаи. Ето още едно потвърждение.

Въпрос от vilervale
Любопитно ми е, как решавате в практиката си казуса с притежателните местоимения покрай „момичето“: „Момичето ме погледна. Взрях се в очите ѝ/му.“ Срещал съм аргументи в полза и на двата варианта, първият ми се струва все по-доминиращ (сещам се с усмивка за поста ви за степенуването), но напоследък коректорки-пуристи яростно защитават втория. Вие към коя школа сте? :)

Моят отговор
Практиката ми е предимно в областта на ИТ изданията, доста време съм коригирала и редактирала специализирана научна литература (археология, нумизматика), имам малък опит и с юридически текстове. Както можете да се досетите, момичета там не наминават. Веднъж дори съпругът ми се пошегува: “Как не се случи да коригираш поне един любовен роман!”

Сега сериозно по въпроса. Макар че не ми се е налагало да решавам такъв казус, пренебрегването на граматическото съгласуване по род ми е правило впечатление. Защо изобщо е възможно това пренебрегване? При съществителното момиче има разминаване между граматическия род – среден, и пола на означаваното лице – женски. Освен това момиче може да бъде наречено и двегодишно дете, и девойка (позабравихме я тази дума), и млада жена. Макар и все по-рядко, случва се аз също да чуя момиче по мой адрес :). Ако в определен контекст надделява именно представата за девойка или млада жена, ако авторът желае да подчертае нежната, красива и женствена природа на това същество, не виждам нищо осъдително да се използват местоимения от женски род, съотнесени към момиче, особено в художествената литература.

Струва ми се, че примерът, даден във въпроса, е свързан със засилващата се тенденция към логическо съгласуване в българския език, което в граматиките се разглежда само (доколкото ми е известно) при сказуемото и подлога.

Вероятно вече е станало ясно, че не се числя към “коректорките пуристи”, както ги определяте, макар да разбирам стремежа им към граматическа изрядност на текстовете. В началото на практиката си и аз бях неотстъпчива – прилагах закона с цялата му сила :). С течение на времето започнах повече да се вслушвам в езиковото си чувство, съзнавайки условността на нормата. Естествено, в много редки случаи си позволявам да пренебрегвам правилата. Бих посъветвала да го правите само ако ги познавате отлично и имате солидни аргументи срещу тях.