Posts filed under ‘Морфология’

Как се преизказва минало неопределено време?

Вчера се проведоха два изпита по български език и литература: зрелостни (за дванайсетокласниците) и национално външно оценяване (за седмокласниците). Преглеждайки задачите и ключа с верните отговори на въпросите за седмокласниците, се замислих над въпрос 14:

Преобразувайте глаголните форми в изречението в преизказни глаголни форми.
Във връзка с това се е съхранила традицията, според която домашно изпеченият хляб се разчупва, а не се реже.

Верните отговори според ключа са: се съхранила, се разчупвал, (не) се режел

Проблемна за мен е първата преизказна форма, която е трансформация на се е съхранила. Без съмнение се е съхранила е форма за 3 л. ед.ч. минало неопределено време, а ако разтворим дебелите книги, ще установим, че съответната преизказна форма е образувана от била + миналото свършено деятелно причастие на спрегаемия глагол. С други думи: се е съхранила се преизказва със се била съхранила.

От друга страна, конкретно в това изречение се била съхранила няма да звучи добре. И тук поне аз стигам до заключението, че е можело задачата да се прецизира или още по-добре – да се подбере друго изречение от текста, което да не поражда възможности за вариации.

При това положение се надявам, че учениците, които са написали се била съхранила, няма да бъдат ощетени с една точка от проверяващите – не би било честно.

П.П. Междувременно отговорите са били променени и сега вместо се съхранила фигурира била се съхранила.

19.05.2016 at 15:43 Вашият коментар

Защо си паркирал на пешепътя?

Какво мислите, че означава пешепът? Засега – нищо конкретно, но би могло да означава тротоар. А смеситка? Това всъщност е коктейл. Приблизалка пък може да казваме на лупата. Тези три новоизковани думи не са моя измислица. Сътвориха ги участниците в една онлайн игра на Представителството на Европейската комисия в България миналия уикенд почивник. Поводът беше Международният ден на майчиния език – 21 февруари, а нетрадиционният начин да бъде отбелязан заслужава поздравления. Браво на Представителството на ЕК за хрумването и за осъществяването му!

Играта се проведе в Twitter и това, подозирам, не е случайно. Както може би знаете, публикациите там са ограничени до 140 знака и за да вирееш в социалната мрежа, трябва да можеш да се изразяваш стегнато, кратко и ясно – да побереш много смисъл в малко думи. Тази среда е благоприятна за чешитите, за хората с оригинално мислене – къде, ако не сред тях могат да се потърсят потенциалните възможните словотворци?

Организаторите на играта посочиха девет чужди думи, които са се наложили в българския език, и предложиха на потребителите на Twitter чуруликарите да сътворят нови думи (не да търсят синоними!) с български езиков материал. Думите бяха следните: уикенд, принтер, ресто, хипстър, лупа, тротоар, анцуг, коктейл, кошмар. Всъщност хипстър има по-ограничена употреба в сравнение с останалите, но пък е модна сред младите хора.

В играта се включиха доста участници, а някои от тях даваха по две и повече предложения за чуждиците. В тази публикация, естествено, не мога да включа всички, а съм подбрала по-интересните – от моя гледна точка – попадения. Разпределям ги в две групи:
1) сериозни – имат потенциал да станат истински думи;
2) заигравки – каламбури; ясно изразено упражняване в словотворчество; оригинални асоциации.

Уикенд
1) съботонеделник, последник/последници, почивник, почивалници, неделник, междуседмие, краеседмие, отморник
2) баньоцърквие, днинагръцкатакултура, сънник, невиждошефие

Принтер
1) отпечатник, разпечатник, печатало, печатило, образописец, омастилник,
2) е-управление душман

Ресто
1) възвърнък, върник, вповечник, недовзятък
2) квощеимгооставям, нямамдативърна, етовибонбон

Хипстър
1) своемоден, вехтомил, перчемарче, новобохем
2) киприкчия, стародрехогордоносец, извънстадник

Лупа
1) приблизалка, приблизка, дребнозор, образомащабник
2) светлиновеликантило, кьоропатерица, зуумка

Тротоар
1) пешник, пешеходник, пешепът, кракопътие
2) бричкодържател, паркомясто

Анцуг
1) вкъщник, игродреха, удобник, юнащник, домашник
2) сватбеник

Коктейл
1) напиткомеш, пивосмес, смешие, алкосмес, смеситка

Кошмар
1) сънострах, сънонемир, страхосън, ужасън, злосъница, ужасъние
2) таласъмнасън

Предполагам, че почти всички са ви прозвучали странно (то е съвсем естествено) и усмивката не е слизала от устата ви, докато ги четяхте. Също така си мисля, че ги възприемате като нещо несериозно, правено за развлечение и без особена стойност. Да, в цялото това упражнение по словотворчество наистина има забавен елемент, но с времето той остава на заден план и ви уверявам, че ако след няколко дни прочетете тези думи отново, те вече няма да ви изглеждат толкова странни и неприложими на практика.

Ето какво се случи с мен тази нощ – само три дни след играта. Сънувах нещо лошо и се събудих. Първото, което си помислих, и то в някакво полусънно състояние, беше: това е само злосъница, а можеше да е ужасън. Като човек, който се занимава професионално с езика, аз се впечатлявам повече от думите и съм по-склонна да търся нюанси в тях, дори и в такива звукосъчетания, които не могат да се нарекат думи (защото не са влезли в употреба). Но ето, злосъница за мен е просто един лош сън, докато ужасън си е нещо ужасно, направо кошмарно. ;) Нещо, от което се събуждаш с вик и сядаш в леглото.

Сред предложенията за нови думи със сигурност има много добри находки и аз поздравявам искрено всички участници. Те впрегнаха умствени сили, проявиха езиков усет и сътвориха нещо свое, като съчетаха корени, представки, наставки и окончания, които са общи за всички българи. Браво на участниците!

Честта да бъдем жури имахме аз, Мария Пейчева и Божидар Божанов – дейни чуруликари и професионално изкушени от езика – не онзи, застиналия в догми и норми, а живия, практикувания, ежедневно променящия се и постоянно изплъзващия се от схеми и категоризации. Благодаря на Представителството на ЕК за това, че ме въвлякоха в играта. За мен беше истинско професионално занаятно удоволствие!

26.02.2015 at 15:34 4 Коментари

Българският език днес – между разума и чувствата, между миналото и интернет

Преди няколко месеца бях любезно поканена от Българския езиков департамент към ГД “Писмени преводи” на Европейската комисия като лектор на семинар с нашите преводачи, работещи в различни евроинституции. Той се проведе на 29 септември в Люксембург, с видеоконферентна връзка с Брюксел, Франкфурт и София. Публикувам приблизителния текст на моята встъпителна презентация.

Когато Ива и Неделина ми предложиха днешната ни среща да бъде под мотото Разум и чувства, аз в първия момент се стъписах, защото ми се стори някак волно за вашата сериозна работа и за дискусията ни. Но после оставих това чувство и се замислих какво разумно мога да кажа за българския език – за родния ни език – в светлината на разума и чувствата и на тяхното вечно противоборство.

Ето за какво реших да говоря в първите 40 – 50 минути от нашия семинар:

1. Днес ще разглеждаме доста езикови казуси, затова ще подгреем с четири граматични казуса, които са си направо съществени граматични проблеми в съвременния български език.

2. Ще поговоря за езика в интернет – какво представлява той и как влияе върху развитието на общобългарския език, в т.ч. и върху книжовния.

3. Ще се осмеля да споделя с вас своите предположения за бъдещето на нормата.

4. Накрая ще обърна внимание на три случая, в които нормата мълчи, но ние трябва да вземем решение как да постъпим, защото работата ни го налага.

Работата ни налага също непрекъснато да се питаме кое решение е правилно и кое – грешно, коя форма е книжовна и коя – некнижовна. Но много бих искала днес поне за малко, поне на моменти да се откъсваме от тази мисловна плоскост и да се опитаме да погледнем на езика като на система, която функционира независимо от нашите постулати за правилно, грамотно, образцово.

Seminar-Pavlina

Надявам се, че илюстрацията ще ни помогне да се пренастроим на тази по-различна вълна. Помолих моята приятелка Анелия Костова да нарисува нещо схематично по темата, но тя предприе друг подход. Когато видях илюстрацията, си казах, че Ани всъщност е права: езикът е свеж, жизнен и пълнокръвен, а ние непрекъснато се опитваме да го напъхаме в някакви скучни схеми.

1.1. Употреба на негов, неин, техен вместо свой

Ще започна с една случка, в която аз, постъпвайки не особено разумно, допуснах съществена граматична грешка. Както си работех на компютъра вкъщи, получих съобщение в Skype от Тони, приятелка на дъщеря ми. Тя се интересуваше дали Божена си е вкъщи. Размених две реплики с дъщеря си и написах на Тони следното съобщение: “Божена ще ти се обади от нейния компютър”. Безспорна грешка от гледна точка на граматичните правила, при това писмено запечатана – употреба на притежателното местоимение за 3 л. ед.ч. неин вместо правилното възвратно притежателно местоимение свой в тези условия.

Веднага след като изпратих съобщението, видях, че съм сгрешила, но не си посипах главата с пепел, а се запитах защо сбърках точно аз, която зная много добре правилото, разяснявам го на други хора и ежедневно коригирам подобни чужди грешки. Вероятно защото не обмислих предварително изречението, не упражних по-голям мисловен контрол над речта си и защото езиковото чувство ме накара да предпочета нейния пред своя. Чувството надделя над разума; живият, говоримият език надделя над нормата.

Тук ми се струва уместно да цитирам думите на Мариан, героиня на Джейн Остин от Разум и чувства: … ако в това, което съм направила, имаше нещо неблагоразумно, щях да го усещам с разума си през цялото време, нали винаги съзнаваме кога допускаме грешка…

Дали наистина тази грешка, допусната веднъж от мен и допускана от доста други българи многократно, е толкова неразумна? Защо често не се осъзнава като грешка? В исторически план отпадането на възвратното местоимение – и личното себе си, и притежателното свой – е ясен и необратим процес.

Този процес е толкова напреднал, че вече е кодифицирана успоредната употреба на свой, от една страна, и мой, твой, наш, ваш, от друга:

Аз ще се обадя от своя/моя компютър.
Ти ще се обадиш от своя/твоя компютър.
Ние ще се обадим от своите/нашите компютри.
Вие ще се обадите от своите/вашите компютри.

Само за 3 л. ед. и мн.ч. нормата все още не допуска употребата на негов, неин, техен:

Той/Тя/То ще се обади от своя компютър.
Те ще се обадят от своите компютри.

Езиковото съзнание е затруднено от проявата на тази несистемност – имаме различен “разрешителен режим” за равноправни членове на граматичната система, каквито са притежателните местоимения за различните лица и числа.

Съществува известно оправдание за това изключение. В някои случаи употребата на свой и негов, неин, техен може да има смислоразличителна роля. (Така стигаме до скритата трета съставка в английския вариант на нашето мото Разум и чувстваSense and Sensibility: sense като смисъл.)

Тя ще се обади от нейния компютър може да означава, че компютърът не е неин собствен, а на трети човек, по-точно на трета жена или момиче. Ако се направи едно статистическо изследване обаче, езиковите ситуации, в които наистина употребата на свой – неин има смислоразличителна роля, ще се окажат пренебрежимо малко на брой. А ако има опасност от двусмислица, може да кажем: Тя ще се обади от нейния си компютър. (Вероятно отдавна сте направили за себе си паралел с английския език. Англоговорещите, а и говорещите други езици се справят прекрасно и без възвратно притежателно местоимение.)

Живият, говоримият език поначало е по-практичен от книжовния. Просто изразните средства в него са по-икономични и по-близо до комуникативните нужди на хората и в това отношение той е с крачка или с няколко пред книжовния език. Ако наистина местоимението свой имаше някаква съществена функция, то нямаше да бъде така пренебрегвано в съвременната българска реч.

1.2. Бройна форма на съществителните имена от мъжки род

Да видим дали има съществена функция една друга граматична форма – бройната форма на съществителните имена от м.р., които означават нелица (предмети). Правилната ѝ употреба много затруднява българите – до степен, каквато аз не предполагах, преди да започна да получавам въпроси в пощата на “Как се пише?”. Едни от най-често изпращаните въпроси са от този тип:

100 клиента или 100 клиенти?
няколко ВИП госта
или няколко ВИП гости?
2 брифинга
или 2 брифинги?
5 дена
или 5 дни?

Защо не можем да употребяваме (или поне много българи не могат) правилно формата за мн.ч. и бройната форма, водени само от езиковото си чувство, а трябва да впрегнем и разума? Понякога дори доста здраво да го впрегнем.

Главно защото тази форма нарушава системността в езика. Ние грешим или пък се затрудняваме, защото някак чувстваме, че има противоречие. А ето сега вече ще знаем, че има противоречие. Както пише проф. И. Харалампиев, няма друг случай в българския език, в който дадена категория или специална форма да е присъща само на съществителните от един род [1]. (Пълният и краткият член на имената от м.р. не представляват друг такъв случай, защото тяхното съвместно съществуване няма нищо общо с естествения, говоримия български език.)

В историческия развой на българския език бройната форма се е настанила само при съществителните от м.р. просто защото при съществителните от другите два рода падежната форма, която се е използвала в количествени съчетания, фонетично е съвпаднала с формата за мн.ч. Затова днес нямаме бройни форми за ж.р. и ср.р. Но пък имаме вътрешносистемно противоречие, което трябва да бъде преодоляно. Естествено е това да стане не чрез създаване на нови бройни форми за ж.р. и ср.р., а чрез отпадане на съществуващата форма за м.р. Защото тя не изпълнява някаква особена функция, а е разновидност на мн.ч. и точно затова в съвременната реч бройните форми се заместват от формите за мн.ч.

Това отпадане се разглежда от И. Харалампиев като проява на формулирания от него “закон за отстраняване на ненужните езикови средства” [2].

Нормата вече е отстъпила частично под напора на естественото отстраняване на ненужната бройна форма и е постановила употребата ѝ само при съществителните имена за нелица. Доколко това частично отстъпление е уместно, е спорен въпрос според мен. Със сигурност автоматичното разграничаване на лица и нелица в потока на речта е трудно за съвременния българин, да не говорим за случаи като 100 клиенти (хора) и 100 клиента (фирми), което е свръхдетайлизиране според мен и не би трябвало да има място в една разумна и човеколюбива граматична кодификация.

1.3. Налагане на окончанието -ме за 1 л. ед.ч. сег.вр.

Друга проява на закона за отстраняване на ненужните езикови изразни средства може да видим в постепенното отпадане на форми като пием и пържим и заместването им от пиеме и пържиме. Тъй като глаголите от III спр. са многобройни, те налагат своето окончание -ме върху глаголите от I и II спр. За езиковото съзнание е нерентабилно да поддържа две окончания за едно и също граматично значение – 1 л. мн.ч. сег.вр. Да се замислим наистина: защо да поддържаме в паметта си две окончания и да ги употребяваме паралелно, когато и едно ни върши идеална работа? Защо да поддържаме две коли, щом и с едната можем да стигнем навсякъде, където поискаме? Ако сме практични, ще си оставим само едната.

В края на миналата година бяха оповестени резултатите от едно изследване на езиковите нагласи на българите към най-честите отклонения от правоговорните норми, проведено от филолози от СУ “Св. Климент Охридски”. Според 51% от участниците в изследването “мекането” е правилно правоговорно явление [3]. Да, наистина това са половината от участниците, но забележете, че те не просто не се дразнят, не просто го приемат, а не го отчитат като отклонение от нормата.

1.4. Отпадане на винителните форми кого, някого, никого, когото

Все по-объркан се чувства съвременният българин, и особено съвременният млад българин, когато трябва да употреби намясто местоименията кой – кого, някой – някого, никой – никого, който – когото. Езиковият усет не му помага много и той търси разумно основание за своя избор. Всички ние сме добре школувани и само в редки случаи може да се замислим по-дълбоко кой е правилният вариант. Но всички сме чували и чели изречения от типа:

Кой срещна във Варна?
На никой не му пука!
Имам нужда от някой.

Генералната причина за изместването на винителните форми на местоименията е в това, че ние, българите, отдавна нямаме усет за употреба на падежни форми. Падежната система при имената се е разпаднала преди няколко века (ХII – ХIII в.). В езика ни липсва стройна организация, която да осмисля и да крепи форми като кого, някого, никого, когото, а още по-малко кому, някому, никому, комуто. Те нямат здрава основа, нямат майка Земя, която да ги притегля и да ги държи в граматичната си орбита.

Посочените форми също така не са жизнено необходими, за да изразим ясно своите мисли и за да бъдем правилно разбрани. Винителните форми се използват единствено защото трябва (според правилото) да обозначат синтактичната функция на думата – пряко или непряко допълнение. Тази роля обаче си е ясна и когато употребяваме основните, именителните форми. Тийнейджърите например, доколкото имам наблюдения върху тяхната реч, не казват или рядко казват кого, някого, никого, но се разбират прекрасно помежду си.

Отново ще спомена дъщеря си, защото ми се струва показателно това, че преди около три години в нейната иначе правилна реч настъпи рязка промяна. Някак изведнъж изостави винителните форми и започна да си служи само с именителните, при положение че и аз, и баща ѝ редовно употребяваме винителните. Просто настъпи моментът, в който речевият пример на нейните връстници надделя над нашия родителски пример. Когато я попитах защо говори така, тя ми даде много прост и логичен отговор: “По-удобно ми е”.

Да се замислим само: как сами си затрудняваме (или по-скоро ни затрудняват) живота с кого, някого, никого, без да има някаква реална полза от правилната им употреба! За поколението на дъщеря ми като че ли важат думите на Елинор за нейния любим Едуард: … и все пак по природа притежава някакъв благоразумен и простичък усет, който обикновено го насочва по верния път.

Ако верният път е пътят на езиковото развитие, то нашите деца вървят уверено по него и се чувстват много удобно.

Представих ви четири граматични проблема, четири случая, в които посоката на езиковото развитие е ясна и необратима, но нормата все още не отчита настъпилите промени.

Дали ще им бъде даден статут на книжовни? Да, за мен това е несъмнено, защото нормата е исторически променлива и винаги следва узуса. Ще дойде време, когато натискът на говоримия език ще стане неудържим и нормата ще отстъпи, защото иначе рискува да се дискредитира.

2. Как интернет влияе върху развитието на езика?

2.1. Към въпроса за нормата и нейното бъдеще ще се върнем отново, защото сега искам да обърнем внимание на интернет и на това как той влияе върху развитието на езика. Най-кратко казано – катализиращо. Специалистите по история на българския език приемат, че ако в даден средновековен ръкопис се забелязва езикова иновация, в говоримия език тя вероятно е настъпила век – век и половина по рано. Тоест през Средновековието са били необходими 100 – 150 г., за да успее най-сетне една промяна да се промъкне в писмените паметници. Аз понякога се шегувам, че днес интернет отразява писмено езиковите промени малко преди те да настъпят.

2.2. Досега за българския език не е имало толкова благоприятна среда за ускорено развитие – среда, която дава възможност на новите форми (и фонетични, и граматични, и лексикални) бързо да се изпробват, да се обиграят, да се конкурират така, както никога преди, и в крайна сметка по естествен път да се отсеят жизнеспособните.

2.3. Когато говорим за езика в интернет, трябва да имаме предвид, че в тази разнородна среда съществуват паралелно различни жанрове – както добре познати от доинтернетната писмена практика, така и нови интернет жанрове (имейл, туит, блог пост, форум, чат, статус във Facebook); паралелно съществуват всевъзможни текстове, писани от всевъзможни носители на езика – от хора, които следват книжовните норми, до такива, които почти не ги познават или пък нарочно не ги признават.

2.4. Изследвайки именно новите интернет жанрове, езиковедите, общо взето, стигат до извода, че езикът в интернет обединява в себе си черти и на устната, и на писмената реч. Американската лингвистка Наоми Барън го представя образно като “езиков кентавър – отчасти говорене, отчасти писане” [4]. Сергей Лисенко смята, че на основата на това тясно взаимодействие “се оформя нова, хибридна форма на съществуване на езика” [5]. В тази посока са и разсъжденията на Дейвид Кристъл. Така нареченият от него Netspeak е не просто хибрид между писмената и устната реч, а истинско трето средство за общуване [6].

2.5. Твоят пример беше пред очите ми, но каква полза? – казва Мариан на сестра си Елинор. Все още ние, възпитаните в преклонение пред писменото слово, не можем да се отърсим съвсем от стереотипното възприемане на писмената реч единствено като образцова, издържана, книжовна. Затова очакваме едва ли не всяка дума или изречение в интернет да са минали през редактор и коректор, и се дразним от правописните грешки.

Не бива да очакваме това, защото то е противоестествено – речта в интернет е преобладаващо некнижовна. Тя е силно повлияна от устната, респективно от разговорната реч. В близките години и десетилетия – с любезното съдействие на интернет – все повече разговорни елементи ще навлизат в българската реч и ще оказват натиск върху книжовния език.

2.6. Интернет като среда за общуване е много динамична сама по себе си и предполага динамично развитие на езика. Аз лично смятам, че интернет ще съдейства за сравнително бързото налагане на нови изразни средства на всички езикови равнища и изтласкване на старите. Като казвам сравнително бързо, имам предвид не няколко години, а десетилетия все пак, особено за морфологичните и синтактичните черти, които са най-устойчиви в езика. Но в сравнение със столетията, които са били необходими за езиковите процеси досега, това би било космическа скорост, нали?

3. Какво е бъдещето на българската книжовна норма?

3.1. Вероятно преди 20 – 30 години отговорът би бил: светло и безоблачно. Но междувременно настъпиха коренни промени в българското общество; интернет навлезе в живота ни и се опитва да го обсеби. Реномето на книжовния ни език и особено на кодифицираните правила ми се струва вече разклатено.

3.2. Преди една година участвах в дискусия, организирана от Представителството на ЕК в България и ИБЕ при БАН по случай Международния ден на езиците. Опитах се да изложа и защитя тезата, че е необходим широк обществен диалог за българската книжовноезикова норма с участието не само на тесен кръг специалисти от ИБЕ, които на практика я диктуват, но и на по-широк кръг филолози, също и на учители, журналисти, писатели, редактори, преводачи, експерти в други области.

Колкото повече време минава, толкова повече си мисля, че това е трудно осъществимо. Ние, българите, не сме особено силни в общите дела. Засега не виждам институция или поне група колеги, които биха се нагърбили с подобна задача – за нейното осъществяване е нужен пионерски ентусиазъм и къртовска работа.

3.3. Писмената и устната практика обаче се променят доста динамично и все повече намаляват допирните им точки със съществуващата кодификация. Случва се репортери на БНР и водещи на предавания по БНТ да правят граматични грешки в ефир. Обикновено това са масово допускани грешки. А както отбелязва акад. Михаил Виденов, “масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да ѝ дадем път за свободна конкуренция” чрез допускането ѝ като дублетна форма [7]. Тоест виновни за масовите грешки са не масово грешащите, а кодификаторите, които не отчитат, че определени езикови тенденции вече са взели връх.

3.4. Ако това продължи, не бих се учудила от евентуална децентрализация на нормата, т.е. от създаване на варианти на българския книжовен език (с малки или малко на брой различия помежду им), а също и от появата на опити за ревизия на съществуващата кодификация в отделни нейни части, най-вече в областта на правописа и пунктуацията.

Тази прогноза може и да изглежда малко смела и безпочвена в момента, затова ще вмъкна думите на мисис Дашууд: Нима трябва да отхвърлим вероятното само защото не сме сигурни в него?… Не можем ли да допуснем съществуването на мотиви, засега необясними, но неизбежно неизвестни за момента?

Впрочем поне един български учен мисли за тази посока на развитие на българския книжовен език: проф. Стоян Буров застъпва тезата, че вече “на българската книжовна устна реч трябва да се гледа като на инвариант с два основни варианта: източнобългарски с представителен център гр. Велико Търново и западнобългарски с представителен център гр. София” [8].

Осмелявам се да допусна, че университетските центрове в София, Велико Търново и Пловдив например също може да се разграничат от сегашната кодификация. Те имат необходимия научен капацитет да го сторят. Не знам само дали ще се осмелят да поемат инициативата.

3.5. Влиянието на интернет все повече ще нараства, съответно и центробежните сили ще стават все по-големи. Все по-малко българи ще се съобразяват с това как е правилно да се пише и да се говори, и все по-важно за тях ще бъде да се чувстват свободни, когато пишат и говорят. Все по-критично ще се взираме всички ние в правилата, в опит да проумеем тяхната логика. И когато чуваме обяснения от типа: “Това е така, защото е така”; “Така се пише по традиция”, все по-малко респект ще изпитваме към тази норма, която нехае:

– за практическите нужди на нашето общуване;
– за отдавна настъпилите промени в говоримия език;
– за справедливите критики на не един и двама уважавани учени филолози към сегашната кодификация.

3.6. Може и да не го осъзнавате, а може и да ми възразите, но според мен вие вече сте тръгнали по пътя на децентрализацията, водени от практическите си нужди. Вашият Езиков наръчник и Междуинституционалното ръководство за изготвяне на публикациите на Европейския съюз наистина стъпват върху съществуващата кодификация. Но все пак има някои дребни отклонения (при слятото и разделното писане) и множество допълнения, които са свързани със специфичната ви работа, с често употребявани изрази, словосъчетания. Тези допълнения не са в противоречие с кодификацията, но липсват в нея, а вие сте ги “заковали”.

Бих ви насърчила да продължавате напред и непрекъснато да актуализирате Езиковия наръчник. За мен лично много полезно е Приложение А5 – Списък на страните, териториите и паричните единици, към Междуинституционалното ръководство.

4. Когато нормата мълчи…

4.1. След всички тези “светотатствени” думи за нормата и нейната кодификация да се насочим към нашата практика. Ще представя три случая, в които нямаме категорично указание кои са правилните езикови форми, но ние трябва да вземем решение:

суапове или суапи?
туитове или туити?
дронове или дрони?

Всъщност думите са три, проблемът е един и същ: коя форма за мн.ч. да употребим?

4.2. Понеже правилата за образуване на формите за мн.ч. са различни за едносричните и многосричните съществителни от м.р., първо трябва да установим колко срички имат суап и туит. Ако подходим консервативно, сричките са две. В българската фонетична система няма полугласна у, нито съгласна у кратко [9]. В действителност обаче ние, българите, или поне голяма част от нас, възприемаме суап и туит като едносрични думи. Вероятно фонетичната ни система търпи развитие.

4.3. Според граматичното правило едносричните съществителни от м.р. получават окончание -ове. Има единични изключения с окончания -а, -е, -ища и доста изключения с окончание -и: вълци, внуци, гости, лъчи, танци, факти, шопи и др. В академичната граматика пише, че чуждите едносрични същ. от м.р., с малки изключения, получават окончание -ове: актове, дискове, пактове, трикове.

При това положение като че ли везните клонят към окончание -ове и за трите думи.

4.4. Може да проверим какви са нагласите на българите в Google, с цялата предпазливост, на която сме способни. Вероятно сте се натъквали на подводни камъни при такива проверки, но нека и аз ви предупредя за някои.

суапове : суапи       40 600 : 8850
туитове : туити    208 000 : 39 600

Резултатите за туити всъщност са много по-малко, защото включват и анимационния герой Туити; и (той, тя, то) туити – глагол.

дронове : дрони       28 300 : 41 000

Резултатите не са особено показателни – дронове (и сръбски); дрони (и украински, узбекски). Въпреки опитите ми да филтрирам, се промъкват и сайтове, написани на чужди езици. При това положение аз обикновено прибягвам към членуваните форми:

дроновете : дроните   14 000 : 9400

4.5. И все пак аз лично много се колебая за дронове. Вероятно бих предпочела дрони. Дронове ми звучи много тромаво, може би правя асоциация с тронове. А дроните все пак са летателни апарати.

Няма нищо лошо в това да се вслушваме в езиковото си чувство, макар че нашето е частично притъпено от ежедневното строго следване и взиране (да не кажа вторачване) в правилата.

Ето какво пише Джейн Остин за своята героиня Мариан: … а и да си поставиш за цел да прикриваш чувства, в които няма нищо лошо, за нея означаваше не просто излишно усилие, а позорно преклонение на ума пред банални и погрешни идеи.

Езиковото чувство не е просто чувство, то се основава на езиковите модели в нашето съзнание. Когато овладяваш чужд език, стигаш до един етап, в който започваш да чувстваш този език, да използваш с лекота специфични конструкции – но това става, след като вече си натрупал достатъчно познания, достатъчно езикови модели и започваш да ги следваш автоматично.

Когато нещо в нашия роден език вътрешно ни смущава, но не можем да си го обясним разумно, е добре поне да се замислим. Може да сверим своето чувство с колега, приятел, роднина. За да не се окаже, че следваме банални и погрешни правила, които са твърде далеч от естествения български език.

Ще се опитам да обобщя това, за което говорих досега:

1. В говоримия български език са настъпили редица промени, които нормата все още не е признала, не им е дала статут на книжовни. Добре е нормата да побърза.

2. Интернет влияе катализиращо върху развитието на българския език и по всяка вероятност ще оказва все по-голям натиск върху книжовния език.

3. Ще нараства напрежението между говоримия и книжовния език. Това може да доведе до промени в нормата – по посока децентрализация или ревизия на отделни части.

4. В работата си следва да зачитаме съществуващата кодификация, но и да държим сметка за тенденциите в съвременния български език, за да не се окаже, че спазваме буквата на закона, но не и духа на езика.

5. Езиковото чувство е важно в нашата работа. Да не го потискаме! Ако то заговори у нас, значи има какво да ни каже.

Ще завърша с думите на Елинор към Мариан: Гледаш на случилото се така… както е редно за един здрав разум и дълбоко разбиране на нещата… Аз съм убедена, че вие влагате достатъчно здрав разум в своята твърде отговорна работа, и надали мога да добавя още, но бих се радвала, ако днес допринеса мъничко за по-дълбокото разбиране на нещата в българския език.

Благодаря на г-жа Олга Манафова за поканата, на Ива Вътова-Иванова, Неделина Димитрова, Десислава Петрова, Анелия Костова, Емил А. Георгиев, Жени Колева и Майк Рам – за помощта при подготовката за семинара, а на всички участници – за активното им отношение към езиковите проблеми и за вниманието към мен.

____________________

[1] Харалампиев, И. Развойни процеси в съвременния български език. В. Търново, 2009, с. 39.

[2] Пак там, с. 29.

[3] http://m.btvnovinite.bg/article/bulgaria/obshtestvo/zmekaneto-kato-pravilno-govorno-yavlenie.html

http://slav.uni-sofia.bg/naum/sites/default/files/lili_series4_aleksova_2013.pdf

[4] Цит. по Crystal, D. Language and the Internet. Cambridge, 2001, p. 48.

[5] Лысенко, С. Взаимодействие устной и письменной формы существования языка в интернет-коммуникации, с. 23.
http://www.aspirant.vsu.ru/ref.php?cand=1741

[6] Crystal, D. Op. cit, p. 48.

[7] Виденов, М. По въпроса за “масовата грешка” в речта на съвременната българска интелигенция.
http://liternet.bg/publish3/mvidenov/masovata.htm

[8] Буров, Ст. Две норми на българската устна книжовна реч.
http://liternet.bg/publish28/stoian-burov/dve-normi.htm

[9] В последно време се появиха изследвания за ў във връзка с билабиалното произношение на [л] – [скакаўец], [пиўе].

08.10.2014 at 8:18 37 Коментари

Да изкоментираме паркирването

На @muiiio

Ако от ученическите си години не сте се сблъсквали с граматическото понятие вид на глагола, сега ще припомня накратко, че той е свършен или несвършен и няма нищо общо нито с миналото свършено, нито с миналото несвършено време. При глаголите от свършен вид действието е цялостно, завършено, а при глаголите от несвършен вид – обратно, действието не е цялостно, не е завършено, например:

Всеки ден Х. намира за какво да измрънка (свършен вид).
Всеки ден Х. намира за какво да мрънка (несвършен вид).

С някои малки изключения, всеки български глагол има ясна характеристика по отношение на вида – или е свършен, или несвършен. Глаголите от чужд произход също придобиват такава характеристика, когато се включват в българската граматическа система: логна се (св.) – логвам се (несв.).

Има обаче една голяма група глаголи, които от доста време се съпротивяват и не искат да придобият определен вид. Това са глаголите, образувани с наставка -ира- или с нейния разширен вариант -изира-: планирам, визирам, организирам, декламирам, паркирам. Истински хибриди, водят се двойновидови и само нарушават стройната ни видова система. В граматиките пише, че в конкретен контекст всеки от тях получава видова характеристика, но в действителност езикът си иска своето – глаголите да имат определен вид сами по себе си, а не да се разчита на контекста, за да се прояви видът им.

Затова към глаголите започват да се прикачват представки, които моментално ги превръщат в свършени: декламирам – издекламирам, групирам – сгрупирам, магнетизирам – намагнетизирам. Напоследък често чувам от водещите по радиото и телевизията: Моля да изкоментирате еди-какво си.

Разбира се, действия има и в другата посока – образуване на несвършени глаголи с наставката -ва-: паркирам – паркирвам, лакирам – лакирвам, програмирам – програмирвам, номинирам – номинирвам. Съпротивата срещу тях е доста силна, по-силна, отколкото срещу новообразуваните глаголи с представки от типа на изкоментирам, изконтролирам, които лека-полека започват да се промъкват в така наречената публична реч.

Няма как да се спре множенето на тези глаголи – и свършените, и несвършените, които вече имат ясен показател за вид (съответно представка или наставка). В един момент натискът върху книжовния език ще се окаже силен и той вероятно ще ги приеме. За мен лично по-интересен е въпросът защо процесът дълго време беше сравнително плах и бавен.

08.05.2014 at 7:12 3 Коментари

Нереторично за реторичен и реторически

Едва ли има други групи прилагателни в българския език, чиито отношения да са толкова динамични и неизяснени, колкото прилагателните с наставки -ичен и -ически. Непрекъснато се конкурират, делят си езикови полета, уж се обособяват и си поделят значенията – и все не могат да се разберат веднъж завинаги. :)

Тази конкуренция води началото си още от Възраждането, когато в новобългарския книжовен език се установяват много прилагателни на -ически под влиянието на църковнославянския и руския език. По-късно се засилва образуването на прилагателни с -ичен и между двете групи започват да се очертават по-ясно смислови различия.

Докъде се е стигнало обаче? До каква степен двете групи прилагателни са се разграничили?

1. Една част са се диференцирали по признака качественост (-ичен) – относителност (-ически), съответно по значение. Съвсем накратко, качествени са тези прилагателни, които показват някакъв признак сам по себе си (красив, лют, кръгъл), а относителни – във връзка с друг предмет (бетонен – от бетон; селски – който се отнася до селото). Първите могат да се степенуват, а вторите – не. Това обаче не е абсолютен признак (жив например е качествено прилагателно, но не се степенува, освен с художествена цел).

И така:
икономично потребление – икономически показатели
техничен футболист – технически университет
практичен човек – практическа инструкция

2. При други двойки прилагателни едното е отпаднало. Това важи за доста прилагателни на -ически, които не издържат на конкуренцията и в езика се налага употребата на съответното прилагателно на -ичен, например фантастичен, оптимистичен, архаичен.

Част от прилагателните на -ически (юридически, комунистически, агрономически) са се съхранили без аналози на -ичен.

3. Най-трудно е да се представи състоянието на прилагателните на -ичен/-ически, които се употребяват паралелно, без ярки, отличителни разлики в значението. Към тях спадат например дублетите граматичен/граматически, биологичен/биологически, физиологичен/физиологически, психичен/психически, чиято употреба е в динамично равновесие, така да се каже.

При други едното прилагателно взема превес и изтласква другото, макар че двете продължават да имат статут на дублети. Такъв именно е случаят с реторичен и реторически. Първото се употребява много по-често, най-вече в съчетание със съществителното въпрос. Според данни от Българския национален корпус, съотношението между употребите на реторичен/риторичен въпрос към реторически/риторически въпрос е 263:3, а изобщо на реторичен/риторичен към реторически/риторически е 361:17.

Съвсем нереторично и в разрез с всички правила ще завърша с повода за тази статия. Получих няколко въпроса и открити подканвания да изразя мнението си за реторичен и реторически. Правя го съвсем накратко тук, със съзнанието, че проблемът за прилагателните от тези словообразувателни типове има доста аспекти и заслужава далеч по-пространно и задълбочено представяне.

07.06.2013 at 9:34 3 Коментари

Да преброим депутатите

В нашето Народно събрание (обикновеното) те са общо 240. През последните дни – във връзка с парламентарно-коалиционната аритметика, разговорът се върти около половината от техния брой – 120, 121, 122 депутати.

Граматически правилно е в този случай да се използва формата на съществителното име за мн.ч., а не бройната форма 120/121/122 депутата. Депутатите са лица (казано по-просто – хора), а бройната форма се употребява само при съществителните от м.р., които означават нелица (предмети).

И така, правилно е да се пише и да се казва:
120 депутати, 120 писатели, 120 спортисти, 120 роми (хора от ромския етнос),

но
120 поста, 120 шкафа, 120 пирона, 120 рома (спиртна напитка).

Още една бележка. Тя е за специалните форми на числителните имена двама, трима, четирима, петима и шестима, които е редно да се употребяват пред съществителните имена за лица от м.р. Не сто двайсет и два депутати, а сто двайсет и двама депутати.

Ако искате да се запознаете по-обстойно с това кога се употребява бройната форма и кога – формата за мн.ч., може да прочетете статията в “Как се пише?”.

17.05.2013 at 8:27 8 Коментари

Смяна на рода

Съществителните имена в българския език имат една граматична характеристика, която се нарича род и е доста устойчива. Един от малкото примери за промяна на рода е думата вечер, която е била от мъжки род в старобългарския, а сега е от женски. Запазил се е поздравът “Добър вечер!”, в който прилагателното име показва стария род на съществителното.

Разбира се, има и думи, чийто род се колебае, но те са ограничен брой, например аташе (среден/мъжки), прах (женски/мъжки). По мои наблюдения, в тази група би трябвало да се включи и папрат, чието граматично поведение е доста нерешително, но все пак преобладават употребите в женски род. Това доскоро беше и нормативно установеният род на съществителното. В новия правописен речник обаче граматичните форми недвусмислено сочат, че трябва да третираме думата като “мъжка”: папрат; папрати, (два и т.н.) папрата. За примери може да погледнете статията в сайта.

27.03.2013 at 9:57 10 Коментари

Older Posts


Как се пише?

Категории

Блогът е включен в

Блогосфера
Информ@Лично

Въведете своя имейл адрес в полето долу и натиснете бутона, за да се абонирате за публикациите в блога.

Join 383 other followers

Лиценз

Creative Commons License
Всички публикации в блога са под лиценза Криейтив Комънс: признание–некомерсиално–без производни произведения 2.5 България

Суха статистика

  • 825,371 посещения