Posts filed under ‘История на българския език’

Блогът като платформа за споделяне на научни познания

В момента подготвям доклад, с който ще участвам в една научна конференция. Възнамерявам да говоря за използването на блога (евентуално и на Google+) като платформа за споделяне на научни знания в областта на историята на българския език. Ако сте се натъквали на ценни текстове, които биха могли да ми послужат, или пък ако вие самите имате мнение за присъствието на науката (изобщо) в блоговете и социалните мрежи, както и за тенденциите в развитието на тези платформи, ще бъда благодарна да оставите коментар.

Advertisements

16.11.2011 at 11:20 8 Коментари

Себепохвално

Ако в бъдеще срещнете съкращението д-р пред името Павлина Върбанова, не се учудвайте. Само преди няколко дни защитих дисертацията си във Великотърновския университет и получих научната и образователна степен доктор по български език.

Темата на моята дисертация беше в областта на историята на българския език – Славянският превод на Пандектите на Антиох. Езикови аспекти, а научният ми ръководител – проф. дфн Иван Харалампиев.

Защитата мина добре. В сила вече е новата процедура, според която кандидатите за получаване на научната и образователна степен доктор защитават своя труд пред петчленно жури. Намирам за положително това, че всички членове са тесни специалисти в съответната област и много добре могат да преценят достойнствата и слабостите на дисертацията. Положителни за мен са също явното гласуване (преди беше тайно) и предварителното публикуване на материалите по защитата на сайта на съответния университет/институт. Вече не се чака одобрение от висшестоящ орган (какъвто беше Висшата атестационна комисия), а процедурата приключва с гласуването на журито на самата защита. Накратко: мисля, че се движим в правилната посока.

За Пандектите на Антиох и за това какво открих в тях, ще пиша допълнително в блога, който си остава Блогът на Павлина. Качеството на публикациите, надявам се, също ще се запази. Нали не очаквате изведнъж рязко да се повиши? ;)

26.09.2011 at 9:29 24 Коментари

Диахронично* (17). Глаголът пека, местоимението неин и законът за неутрализация на аломорфите

Ако се откажете да четете заради сложното название на закона, ще пропуснете нещо интересно, което е и сравнително просто. ;) Затова първо ще обясня закона накратко, а после ще стане дума за глагола и за местоимението.

Аломорфите са фонетични (звукови) разновидности на една и съща морфема, които се появяват в различни граматични форми. Да разгледаме например формите на глагола пека за сегашно време:
аз пека, ти печеш, той пече, ние печем, вие печете, те пекат
Коренът се появява в две фонетични разновидности – пек- (1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч.) и печ- (2 и 3 л. ед.ч. и 1 и 2 л. мн.ч.).

Според закона за неутрализация на аломорфите е наложително те да бъдат изравнени (уеднаквени) и това става в съответствие с принципа на честотността, т.е. налага се този аломорф, който се среща в повече граматични форми. Тъй като в парадигмата на глагола пека за сегашно време аломорфът печ- се среща по-често, отколкото пек- (4:2), той се настанява и във формите за 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч. Затова са често срещани грешките аз печа, те печат. Забележете, че на никого не му е дошло наум да каже (или да напише) той пеке например.

При местоимението неин положението е още по-драматично. Всички граматични форми освен основната съдържат аломорфа нейн-: нейния(т), нейна, нейната, нейно, нейното, нейни, нейните. Затова изобщо не е учудващо, че често неин се изписва грешно – нейн, а ако се замислим как го произнасяме, ще установим, че аломорфът неин вече е неутрализиран. Остава фактът да намери отражение и в правописа.

Както писах вече в една статия в блога си, езиковите грешки, включително и правописните, невинаги са (само) това, което изглеждат – проява на неграмотност, резултат от недобре усвоени правила. Често те са закономерни и показват посоката, в която езикът се развива, въпреки ограниченията на нормата.

___________
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.

Източник:
И. Харалампиев. Развойни процеси в съвременния български език. В. Търново, 2009, 56–60.

Диахронично (15). Търся някой/някого, който да ме разбира
Диахронично (16). Няма да направя/не ще направя
Диахронично (18). За прилагателното финен

29.08.2011 at 10:15 35 Коментари

Диахронично* (16). Няма да направя/не ще направя

В езика, както вероятно сте забелязали, не всичко е логично и математически точно. Или може би езиковата логика е по-необичайна. В едно съм сигурна – езиковите факти могат да бъдат обяснени, макар и да изглеждат странни на пръв поглед.

Въпрос от Андреа Драгов
Нещо, което установих преди известно време, е необичайното образуване на глаголната форма за бъдеще време. Защо вместо доста по-простото “Не ще направя еди-какво си” използваме конструкцията “Няма да направя еди-какво си”?

Моят отговор
Заглавието на статията вероятно ви е подготвило за пътешествие назад във времето – докъм IХ–ХI век, когато, според общоприетото в славистиката мнение, в нашия език са липсвали специални форми за бъдеще време. Разбира се, и тогава е съществувала необходимост да се говори за предстоящи събития. За тази цел са се използвали най-вече формите за сегашно време (предимно на глаголи от свършен вид), а също и специални съчетания: имамь + инфинитив и хощѫ + инфинитив [1].

Произход на съвременните положителни и отрицателни форми за бъдеще време
Спрегаемите глаголи в съчетанията имамь + инфинитив и хощѫ + инфинитив са пазели в някаква степен лексикалното си значение: имѣти е означавал ’необходимо е, трябва’, а хотѣти – ’искам, желая; възнамерявам’. Използването им за означаване на бъдещи действия не е случайно, а е свързано с несигурността (по-малка или по-голяма) в осъществяването на тези действия. Докато по отношение на миналото и настоящето, общо взето, сме наясно дали нещо се е случило/се случва или не, то по отношение на бъдещето не можем да бъдем категорични. Съчетанията с хощѫ са се оказали по-подходящи да се превърнат в положителни форми за бъдеще време, а съчетанията с (отрицателната форма на) имамь – в отрицателни, защото сигурността, че нещо няма да стане, е по-голяма от тази, че ще стане.

С течение на времето лексикалното значение на хотѣти и имѣти в съчетанията за означаване на бъдещи действия е избледнявало, а спрегаемите глаголи са променяли формата си. От положителните форми на хотѣти води началото си частицата ще, а от отрицателните форми на имѣти – частицата няма (+ да), с които днес се образуват съответно положителните (ще направя) и отрицателните форми (няма да направя) на глаголите за бъдеще време.

Положителни форми с има да и отрицателни с не ще
Все пак някогашните съчетания с имамь в положителна форма и с хощѫ в отрицателна не са изчезнали напълно и имат наследници в съвременния български език, които се характеризират със специфична стилистична окраска. Сравнете например
Сега, като почне едно лудо бързане при асфалтирането. Има да чакаме качество.
и
Сега, като почне едно лудо бързане при асфалтирането. Ще чакаме качество.

Учи си математиката момче, че ще има да плачеш после.
и
Учи си математиката момче, че ще плачеш после.

Положителните форми с има да се употребяват в разговорната реч и изразяват по-голяма увереност в осъществяването на действието в сравнение с “класическите” – с частицата ще.

При формите с не ще е обратното – те изразяват по-малка сигурност в реализирането на бъдещото събитие в сравнение с формите, образувани с няма да. Сравнете
Дали ще го бъде това, или не ще го бъде?
и
Дали ще го бъде това, или няма да го бъде?

Това личи много добре, когато се изразява предположение, догадка:
Нещо не се получават цветовете както на снимката тук и явно проблемът не ще да е от монитора.

Лично на мен формите, образувани с не ще, ми звучат малко архаично и книжно.

Още много може да се пише за развоя на бъдеще време в българския език, но ще изляза от рамките на поставения въпрос. Ако нещо конкретно ви интересува, ще се постарая да отговоря.

______________
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
[1] Употребявали са се също начьнѫ + инфинитив и въчьнѫ + инфинитив, но делът им е бил много малък.

Източници:
К. Мирчев. Историческа граматика на българския език (трето издание). С., 1978.
Д. Иванова-Мирчева. Развой на бъдеще време (futurum) в българския език от Х до ХVIII в. С., 1962.
И. Харалампиев. Историческа граматика на българския език. В. Търново, 2001.

Диахронично (14). Моноблоците и втората палатализация
Диахронично (15). Търся някой/някого, който да ме разбира
Диахронично (17). Глаголът пека, местоимението неин и законът за неутрализация на аломорфите

22.08.2011 at 11:01 6 Коментари

Диахронично* (15). Търся някой/някого, който да ме разбира

Случвало ли ви се е да се оплетете в подобни изрази? Да се питате: Някой или някого? Който или когото? Запазете самообладание – объркването е естествено.

Въпрос от Аngel Ermand Petrov
Едни умни глави сме се сбрали да бистрим долния казус и засега не успяваме да открием печатен източник, който да помогне. Моля за съдействие :) Как е граматически правилно: Търся някого, който да ме разбира или Търся някой, който да ме разбира? Проблемът е съчетанието някого, който. Гложди ни подозрение, че който влияе на предходното някого и предпочитаният вариант става някой, който, но без доказателствен източник засега оставаме само с подозрението.

Continue Reading 08.07.2011 at 8:01 18 Коментари

Диахронично* (14). Моноблоците и втората палатализация

Тази статия е първият и – бих казала – твърде обнадеждаващ резултат от намерението за ремонт на банята вкъщи. От друга страна, тя е показателна за това как едно почти нищо може да се превърне в нещо, ако те обсеби и не ти даде мира, докато не го опишеш и не обясниш причината да има право на съществуване, пък било то и маргинално. Става дума за моноблоците – форма за мн.ч. на моноблок, на която се натъкнах в интернет, докато търсех информация за плочки, теракота и душ-кабини.

Окончания за множествено число при съществителните от мъжки род
По правило едносричните съществителни от м.р. получават окончание -ове в мн.ч. (ред – редове, врат – вратове, блок – блокове), а многосричните – окончание (играч – играчи, телевизор – телевизори, палат – палати) [1]. Значи формата моноблоци изобщо не е в разрез с езиковата система, защото моноблок си е многосрично съществително. Тъкмо правилната форма моноблокове влиза в групата на малобройните изключения (център – центрове, огън – огньове), защото образува мн.ч. с окончание, което е характерно за едносричните съществителни.

Давам си сметка, че тук действа и противоположна тенденция, която също е продиктувана от стремеж към системност и последователност: след като плуралната форма [2] на простата дума блок е блокове, то и плуралната форма на сложната дума моноблок би трябвало да има същото окончание – моноблокове. В книжовния език явно този аргумент натежава.

Втората палатализация
Ако възнамерявате да прескочите написаното тук, по-добре недейте. Имате много вземане-даване с втората палатализация, че и с други палатализации, макар и да не го подозирате. По-добре е да се информирате, за да знаете поне че сте обвързани, докато сте в състояние да говорите на български. :)

Това е езиков закон, който няма да разяснявам надълго и нашироко, само ще посоча, че в съвременния български език именно с втората палатализация се обясняват промените на съгласните к, г, х пред окончанието , но забележете, само при съществителните от м.р.: терлик – терлици, залог – залози, влах – власи. При съществителните от ж.р. тези звукове не се променят: кака – каки, дъга – дъги, троха – трохи.

Ето как от моноблок съвсем естествено и безпроблемно може да се образува формата за мн.ч. моноблоци. Макар да се смята, че законът за втората палатализация вече не е в сила, редуванията к~ц, г~з, х~с пред окончанието в съществителните от м.р. се възпроизвеждат доста последователно и това показва колко стабилни са езиковите модели в съзнанието на говорещите български.

Извод
Всъщност изводът не е един, но аз ще се огранича, защото много ми се иска да обърнете внимание на това, в което съм дълбоко убедена: езиковите грешки, разбирани като отклонения от нормата, не са това, което са. Повечето от тях са обясними, логични и не са резултат от прищевки, а се подчиняват на езиковата система. И когато Google дава многобройни резултати с грешната форма моноблоци, колкото и непредставителни да са тези данни, следва поне да се замислим дали пък правилната форма моноблокове не влиза в противоречие със системността в езика.

Грешките са ценни, особено когато се проследяват историята на езика и тенденциите в неговото развитие. Затова не бързайте да поставяте клеймото “неграмотни” на хората, които ги допускат. Може да се окаже, че пренебрегвайки или не познавайки добре нормата, те се придържат в по-голяма степен към духа на езика в сравнение с вас, които я спазвате.

––––––––––––
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
[1] От правилото има доста изключения, но няма да ги отбелязвам тук.
[2] Формата за мн.ч.

Диахронично (12). Променливо “я”
Диахронично (13). Закрити врата
Диахронично (15). Търся някой/някого, който

28.04.2011 at 7:49 13 Коментари

Диахронично* (13). Закрити врата

Една читателка на блога ми изпрати въпрос по имейла за необичайното граматическо съгласуване в словосъчетанието закрити врата. Тъй като отговорът се крие в историята на българския език и сравнително малко хора го знаят, не мога да пропусна възможността за публично обяснение.

В старобългарския език съществителното име врата е било от ср.р. и е имало само форми за мн.ч. (pluralia tantum). По силата на тогавашното граматическо съгласуване определението към него (прилагателно, причастие) също е било в мн.ч.

Впоследствие врата е била преосмислена като съществително от ед.ч. и заради окончанието е преминала към имената от ж.р. Все пак в някои словосъчетания се е съхранила старата морфологична характеристика, което обяснява и формата за мн.ч. на причастието в закрити врата.

В Българския национален корпус открих доста подобни примери (434 резултата): градски врата, пътни врата, входни врата, черковни врата, райски врата и др. Сред тях бяха и известните от Ботевата поезия чужди врата (Хлапак дванайсетгодишен,/ овчар го даде майка му,/ по чужди врата да ходи…), проходът Траянови врата и дунавският пролом Железни врата.

Аналогични са словосъчетанията с друга дума в българския език – уста: отворени уста, големи уста, широки уста, пълни уста. Съществителното уста също е било от ср.р. мн.ч. в старобългарския език и е извървяло граматическия път на врата – до ж.р. ед.ч. Мисля, че думата уста по-здраво се държи за старата си морфологична характеристика в сравнение с врата, но разбира се, не мога да приведа категорични данни в подкрепа на твърдението си, а и това едва ли е толкова важно за вас – четящите тази публикация. Целта ми беше само да обясня странното от съвременна гледна точка граматическо съгласуване и съвсем малко да обогатя историческите ви знания за българския език. :)

––––––––
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.

Диахронично (10). “Тогава ще ме викат и аз не ще чуя” (Притч 1:28)
Диахронично (11). Хора – много, а човеците къде са?
Диахронично (12). Променливо “я”

07.03.2011 at 9:13 18 Коментари

Older Posts Newer Posts


Как се пише?

Категории

Блогът е включен в

Блогосфера
Информ@Лично

Въведете своя имейл адрес в полето долу и натиснете бутона, за да се абонирате за публикациите в блога.

Join 397 other followers

Лиценз

Creative Commons License
Всички публикации в блога са под лиценза Криейтив Комънс: признание–некомерсиално–без производни произведения 2.5 България

Суха статистика

  • 932,519 посещения