Между Парагуай, Гуатемала и Гуадалупа

07.05.2012 at 10:58 32 Коментари

Това място е някъде в Атлантическия океан – в чисто географски аспект. А иначе трите топонима в новия си облик са поместени на стр. 38 в “Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила. С., 2011”. Дадени са като примери за транскрипция на чужди собствени имена, съдържащи дифтонги (в Парагуай вероятно имаме трифтонг, тук не съм много сигурна).

От една страна, разбирам, че има стремеж произношението и изписването на чуждите топоними да се доближи до оригиналните. От друга обаче, не виждам особен смисъл да се променя правописът на утвърдени названия на държави и региони – Парагвай, Гватемала, Гваделупа. Това създава (поне у мен) усещане за лабилност на нормата. А какъв е очакваният положителен резултат от точно тази промяна?

Advertisements

Entry filed under: Език мой – приятел мой, Нови правила 2011, Правопис. Tags: , , , , , , , , .

Как се пише? Диахронично* (19). Кое е общото между земетресенията, трусовете, стряскането и… конския тръс?

32 Коментари Add your own

  • 1. петър стоянов  |  07.05.2012 в 11:03

    ами да „възстановим“ лингвистичната справедливост. много от тези имена са влезли у нас чрез руския език. това, че руснаците казват Лейпциг, не е причина ние да го произнасяме погрешно, както е с Рейн (Rhine). и ред други. и докато с имената производни на европейски езици е иди дойде, заемките чрез руски на азиатски имена е направо ужасно.

    Отговор
  • 2. Елисавета  |  07.05.2012 в 12:10

    Хареса ми коментара на г-н Стоянов. Може би точно така се е получило. Добре, че уискито и д-р Уотсън са станали известни у нас в по-късен период :) Това са английските думи, които като чуех произнесени от руснак, винаги се разсмивах. Както и името Генри :)

    Отговор
  • 3. Павлина  |  07.05.2012 в 12:36

    Страшно ми допадна словосъчетанието “лингвистична справедливост” и дори смятам да напиша една статия под това заглавие в близко време. :)

    Отговор
  • 4. Vassil Yovchev  |  07.05.2012 в 14:04

    Може би леко встрани от темата… Чел съм (или съм чувал), че на български не се приема поставянето на двойна гласна в топоними или собствени имена, ако чисто фонетично българският език не го налага. Т.е. „Маастрихт“ би следвало да е „Мастрихт“ и „Хаарлем“ – „Харлем“. Практиката обаче е приела изписването и изговарянето „Маастрихт“, както и от друга страна – „Харлем“. Защо – не зная, но приемам, че „в този случай езиковата практика не следва логиката.“

    Наистина не съм сигурен, дали аз не греша в момента, но има ли такава конвенция относно двойните гласни?

    Отговор
    • 5. Спас Колев  |  07.05.2012 в 15:46

      Има такава конвенция и логиката е следната: В някои езици (нидерландския в случая) се разграничават къси и дълги гласни, докато в българския няма такава разлика и всички гласни са някъде по средата. По тази причина на български в Хаарлем би имало три срички, а на нидерландски – само две. Добавянето на сричка изглежда е по-драстична промяна от скъсяването на дълга гласна и оттам – Харлем. (В скоби, проблемът в нидерландския допълнително се усложнява от това, че дългите гласни понякога се пишат с една буква – например „о“-то в Ейндховен…)

      Маастрихт и Аахен са изключения (като традиционно наложени форми – подобно на Париж и Лондон).

      Отговор
      • 6. Vassil Yovchev  |  07.05.2012 в 17:01

        Много Ви благодаря за това, г-н Колев! :-)

        Отговор
        • 7. Павлина  |  07.05.2012 в 21:45

          Каквото и да напишем, ще си останем в сферата на предположенията според мен. :) Ето две от мен. Ако не беше Договорът от Маастрихт, който направи града световноизвестен (или поне европейски известен), може би това име щеше да има друг графичен облик. За Харлем – склонна съм да мисля, че се пише така и заради съвпадението с Харлем в САЩ, който е по-известен от нидерландския.

          Отговор
  • 8. Yulian Trichkov  |  07.05.2012 в 14:19

    Радвам се, че не съм единственият, изпитал усещане за „лабилност на нормата“ :-). Отдавах го на застаряването си и на характерната за този период склонност към „мрънкане“. Но не мога да разбера нещо: защо, когато четях като дете „Чичо Томовата колиба“, срещах град в Америка с името Нови Орлеан. Сега не знам това Ню Орлиънс ли е, Ню Орлийнз ли е или нещо още по-ново?

    Отговор
  • 9. Мирчева  |  07.05.2012 в 14:54

    Павлина, тези нови правила ще ни направят по-неграмотни. Аз ще продължа да пиша Парагвай . Много ми е интересно за кого са тези промени. Да съм по откровена -ненужно! Ох, искам да намеря по-силната дума да изкажа неодобрението си.
    Радвам се ,че ти заставаш на наша страна.

    Отговор
  • 10. Стойчо  |  07.05.2012 в 15:46

    Съгласен съм с Мирчева. Новите правила на всичко отгоре не могат да бъдат прилагани универсално

    Отговор
  • 11. Спас Колев  |  07.05.2012 в 15:52

    Забавното е, че изглежда и трите са транскрибирани от испански, а Гваделупа е френско владение от 17 век и би трябвало вече да е станала Гуад(е)луп. :)

    Отговор
  • 12. Yulian Trichkov  |  07.05.2012 в 16:14

    Към коментари с номера 1 и 2. Няма лошо в заемките от руски език (ако не се прекалява), тъй като впоследствие често се установява, че те пък са били заемки от български :-). А по повод „името Генри“ се сещам, че тази особеност винаги е предизвиквала насмешка. Ето малко от народното творчество: Бай Гристо годил в Голандия, гледал гокей на лед и викал „Гайде, гол!“

    Отговор
  • 13. Yulian Trichkov  |  07.05.2012 в 16:41

    Ако трябва да се върна към темата: Разбира се, че съм против тези промени, но никой не ме пита. Освен да направя група във Фейсбук в подкрепа на запазването на вече установения начин на изписване и изговаряне на някои имена. Тогава може пък и да ме чуе някой. А може би трябва да не се спира до Гуатемала, а да се продължи с Еуро, Еурика, Аурора и т.п.?!?Между другото, буквата „U“ се е появила в латиницата едва през средните векове, когато при бързо и небрежно писане с паче перо буквата „V“ постепенно е придобивала заобляне в долната част и се е превърнала в нова буква. Може би това е повод за размисъл.

    Отговор
  • 14. Yulian Trichkov  |  07.05.2012 в 17:03

    Ами да! По същата логика скоро ще трябва да казваме и „гуардейци“, „акуариум“, „Еуропейски съюз“, дори „лингуистична справедливост“… По-поуека, бих казал аз, макар че това е друго :-)

    Отговор
  • 15. justjulia  |  08.05.2012 в 17:06

    Те и руснаците казват Венгрия например, ама не си променят езика, за да се нагласят до оригиналното звучене. Честно, не познавам нито един човек, който да казва Парагуай (даже ми е трудно да го изпиша).

    Отговор
  • 16. Dragan Bachev  |  09.05.2012 в 12:44

    Аз бях ученик в основното училище през 60-тте и началото на 70-тте години и помня, произнасяше се и се пишеше – не само така ни учеха, но и официално, – Марк Твен, Гренобъл, Вашингтон (щата в САЩ и името на първия им президент – 1793-1801).

    По-късно разбрах, че Марк Твен на Запад от нас му казват Марк Туейн, Гренобъл е Грьонобъл, а Вашингтон е Уошингтън.

    Но до ден-днешен си го пиша и изговарям постарому.

    Отговор
    • 17. Vassil Yovchev  |  09.05.2012 в 13:06

      Също и аз. Тази сутрин по БНР имаше интервю с някаква французойка (може би беше мъж, не съм сигурен), която/който коментираше изминалите избори във Франция. Вървеше превод. В бълг. превод преводачката изговори името на новия фр. президент направо на френски (звучеше нещо като „Юлон“ – без да претендирам за точност, но почти нищо общо нямаше с българския твърд изговор ‘Олан’. Не мога да се определя, дали от желание да е най-автентична, от любов към френския език или поради темпото, което консекутивният превод неминуемо налага).

      А прави ли някому впечатление, че разговорът около тези произнасяния се върти само около езиците на големите държави? Масово на много малко хора им хрумва да се интересуват за „правилните“ изговори на топоними и имена например на чешки, норвежки, финландски, гръцки или унгарски… В тези случай сме ОК да ползваме утвърдените преди години изписвания и никой не прави въпрос от това. :-)

      Отговор
  • 18. Violetta Domenici  |  12.05.2012 в 23:51

    Скъпа, Павлина,

    Искам да споделя именно с Вас, поради изявеното Ви отношение към българския език:

    Мисля, че е излишно да привеждам мотиви по въпроса защо повдигнах темата – „Спасете Българският език -той е духовно наследство“ (на сайта indigota.com).
    Но трудното е с целите и резултатите. Цели: да привлека вниманието върху проблемите с българския език и да предизвикам обсъждането им с надеждата, че в процеса на обсъждане ще станат явни допусканите грешки, а съответно и мерките за тяхното отстраняване. Правя това с желанието, или по-скоро с надеждата: обсъждането да не е просто „говорилня“, а да „валят“ предложения с практическо приложение – две неща, които не подлежат на контрол.

    По стечение на обстоятелства попаднах в България на 5 год., без да знам ни дума български, сама, и заобиколена от непознати, сред които нито един, който да знае и дума италиански. С други думи: научаването на езика, за мен беше въпрос на оцеляване. Разбирах, че за да започна да уча езика, трябва да започна от някъде и тъй като нямаше как да е от началото,оставаше да започна от това, което вече знам, колкото и малко да е то – и да търся съответствия в българския език. Но на каква база бих могла да определя дали едно нещо съответствува на друго.Не зная кой и кога беше посадил в мен убеждението, че всяко слово има свой определен и неизменен смисъл, и само показва или подсказва с кое слово може да се свърже – но предполагам,че е бил скъпият ми дядо. Търсейки съответствия, вниманието ми привлякоха глаголите. Нямах проблеми със съответствията на глаголите от 1-во и 2-ро спрежение (от итал.език), но имах такива с глаголите от 3-то спрежение. Потърсих помощ от учителите – да ми обяснят съответствията за 3-тото спрежение. Отговориха ми, че няма и не може да има съответствия, поради различията в езиците: в българския напр. няма спрежения. Реших че: или не съм задала правилно въпросите, или не съм задала правилните въпроси. Следващите ми опити, започващи с “ не разбирам…“, бяха прекъсвани с „няма и как,защото не си българка“или „Ти, какво-ще учиш българите на български ли?“ А аз- исках само да знам, а пък… не знам това,което не разбирам. Оставаше ми да се оправям сама, както и доколкото мога.
    Изтъквам този факт, само за да поясня, че изучавах български на базата на сравнения. В процеса на изучаване, неминуемо ми правеха впечатление прилики и разлики, или неща, които считах за лесно разбираеми или не. По този начин натрупвах практически опит. Искам да споделя именно този практически опит и изводите, до които той ме доведе, защото и досега мисля,че понякога нещата гледани от страни – се виждат по-добре.

    Разсъждавах: Действието се изразява чрез глагол.
    В италианския – глагола е част от инфинитива. Инфинитива показва какво е действието, а глагола – кой го извършва. Няма как да не е вярно, след като се изричат и се пишат с една и съща дума, от която се маха само една сричка. Нещо като – измежду тези, които тренират един и същи спорт да се избере един за представител.
    Да, ама в българския няма инфинитив, т .е. не е част от…нещо…
    По-малката част от нещо, е подобна на това нещо- както трохите и хляба. Но, когато не е част от нещо…то не е подобно…то е различно.
    Но…подобно на какво, или различно от какво.Все едно от какво, щом са различни, не-подобни – то как…едното изразява другото. Имаше моменти и на отчаяние: Питам как се нарича действието – ами, действие; а конкретно действие, но общо за всички – не ме разбирали; и инфинитив – няма…И аз не разбирам. Определението е от българската граматика и е очевидно вярно – за италианския. Даже не само за италианския, а за всички езици с инфинитив. От една страна:
    щом двата езика са толкова различни – би трябвало, да не е вярно.
    От друга страна: щом е вярно за един, даже за няколко езика- по- вероятно еда е вярно, но… по каква логика !

    По-късно, когато вече бях сигурна кое е инфинитива и си поизясних глаголите от 3-то спрежение, приех че: така както съществуват морални, т .е. неписани закони, така могат да съществуват и неписани граматични закони. През ученическите ми години проверих глаголите по реда им в речника и бях установила двадесетина неправилни глагола – общо за трите спрежения. Допускам да има още няколко, защото, едва ли речника, с който работих е бил най-пълният. Не си спомням и в какъв ред бях номерирала спреженията, но помня, че за едно бях намерила само три изключения (неправилни глаголи), за другото 10- 12, a за третото – май бяха 5 – доста по-малко от италианския.

    Предлагам на Вашето внимание, следното

    Инфинитив (infinitiv) означава букв. неограниченост и дава най- обща представа за извършваното действие, без да дава указания за извършителя на действието(лице и число) – което би било вид ограничение, изключващо възможността за извършване на действието от друг евентуален извършител; и неограниченост по отношение на време иобзщо (изразявано чрез глаголните времена).

    четене, обичане, учене, вярване, знаене и т. н.

    Да проверим отговарят ли на условията от определението:

    1.Да дава най- обща представа за извършваното действие.
    Дават ли представа за извършваното действие -Да
    2. Тази представа най- обща ли е:
    Кой извършва действието – не е ясно
    Кога, по кое време се извършва действието – не е ясно
    Тази представа най- обща ли е – Да

    Инфинитивната форма на глаголите в българския език можем да открием или определим с изразите: „да поговорим за…“ и “ става въпрос за…“. Техен белег, знак е наставката (суфикса) „-не“.
    Ако, от инфинитивната форма се отнеме наставката,се получава глагола, напр.:
    четене – „не“ = чете (спрежение на -Е)
    бягане – „не“ = бяга (спрежение на -А,-Я
    обичане – „не“ = обича (спрежение на -А,-Я
    пеене – „не“ = пее (спрежение на -Е)
    стреляне – „не“ = стреля (спрежение на -А, -Я
    Виждате ли колко лесно- на пръв поглед се определят две от спреженията, направо от инфинитивната форма, без да се търси 3 л.ед. ч., защото са предназначени да улеснят начинаещите, които все още не могат да спрягат глаголи.Дори едно три годишно дете може да разбере, че както се казва бягане, но без да казва „-не“то, а само бяга – е правилно, и се казва: той бяга,тя бяга,то бяга. По-късно му се обяснява, че се казва глагол и т. н.
    Ако за определяне на спреженията не се използва инфинитивната форма, a 3 л.ед. ч. – се получава „обърната“ логика: детето ще трябва първо да може да спряга глагола, за да определи 3 л.ед. ч.. Спреженията са групиране на глаголите с еднакво спрежение за да улеснят – да трябва да се запомнят само едни окончания за цялата група, а групите са само три. Сега, нали разбирате ли защо толкова държах на инфинитива, при положение, че тогава нямаше бълг.-ит. речници.
    В българския език обаче, едно от спреженията – „на -И“, не се вижда от пръв поглед:
    вървене – „не“ = върви
    правене – „не“ = прави
    Налага се да се запомнят, но пък са най-малкaта група глаголи, мисля че с три изключения.
    Сега,след като се уверихме,че инфинитивната форма на глаголите е:четене, обичане, учене, вярване, знаене, вървене и т. н.да поразсъждаваме върху глагола.
    Според правилото:
    се получава следното: действието четене се изразява чрез „чета“ т .е. „чета“ изявява действието четене.
    Това, по принцип – е вярно: когато чета – аз изявявам действието четене,т .е. правя го видимо, забележимо, реално. От друга страна: щом „чета“е глагола, a „Действието се изразява чрез глагола“, то, чрез „аз чета“ съм единствения който изявява или може да изяви действие общо за всички – доста изглежда доста нелогично.
    Да за почнем от другия край: „глагол – показва какво действие се извършва и кой го извършва“ – вида действие и извършителя; „действие – показва възможност за извършване на определен акт от всички“ – всички могат (имат възможност да се научат) да четат. Всички е неопределена форма и е логично да се изразява чрез неопределена форма – всеки,някой – неопределени форми(3л.ед.ч.).
    Да потърсим доказателства:
    1. Получаването на 3л.ед.ч.от инфинитива и
    във форма, разкриваща спреженията – пряко доказателство.
    2.При спрягане на глаголите, напр. на глагола „чете“ в сегашно време, окончанията са (-а, -ш, -, -м, -те, – т ) Прави впечатление липсата на окончание за 3-то л.ед.ч.
    Но, защо липсва ?
    Според правилото,че глаголът уточнява кой извършва действието:
    Ако глагола в (3-то л.ед.ч.) има окончание – ще изразява нечие действие (на определено лице) и няма да може да изразява действието чрез неопределените си форми или ще получи двойна роля, която ще изиска други начини за разграничение – косвено доказателство.
    Наличието и на пряко, и на косвено доказателство считам за достатъчни.

    Съвсем наскоро узнах за въвеждането на спрежения в българския език. Простете ми, но мисля, че бъркотията е станала още по-голяма или е на път да стане. Мисля така, защото всяка приета грешка – рано или късно се изявява и създава хаос.
    Приета грешка виждам в начина на определяне на спреженията. Логично е те да бъдат определяни на базата на глаголите – води до три простички, дори не определения, и до няколко изключения.
    Определянето на спреженията на базата на някоя глаголна форма ще доведе до едно многократно разделяне на групи, подгрупи, междинни и/ или комбинирани групи. Тези нарастващи на брой групи, ще изискват нови критерии за разграничаване, а те пък – ново делене и т. н. Най- накрая всеки глагол ще образува своя отделна група. Защо? Защото глаголите, затова и са разпределени в три спрежения – заради разликите във формите им – и с това разделянето им е приключило. Всяко следващо деление ще се нуждае от нови критерии – в опити да установят и следват логика, която липсва.
    Копирам:
    Видове глаголи – © РОДОВО НАСЛЕДСТВО – Eзиков раздел
    Обикновено глаголите, чийто корен завършва на съгласна са от ІІ спрежение
    Примери: вървя, говоря, правя, ходя, работя, мисля и т.н.
    Изключения: дремя, капя, къпя, хапя, щипя са от І спрежение
    Глаголът ям е от І спрежение и се спряга с корен яд- , към който се добавят окончанията за І спрежение ( с изключение на 1во лице ед. ч.). Формите са следните
    .. Някои глаголи, които имат корен на съгласна са в І спрежение
    2.. Някои глаголи, които имат корен на съгласна са в І спрежение
    Повечето глаголи, завършващи на -жа, -ча или -ша не са от І спрежение. Има няколко изключения: мажа, режа, стрижа, дъвча, плача, бърша, реша , които са от І спрежение
    Останалите глаголи, завършващи на -a (-ба, -га, -да, -за, -ка, -на, -ра, -та, и др.) са от І спрежение.
    Примери: чета, пиша, мога.
    За да се спрегнат тези глаголи към корена на думата трябва да се добавят окончанията на І спрежение
    Глаголи, чийто корен завършва на гласна спадат към І спрежение
    Примери:: зная, живея, пия, плюя, влияя
    Изключения: Глаголи, чиято коренна гласна е -о са в ІІ спрежение: безпокоя (се), боя се, броя, доя, кроя, стоя, строя
    Глаголи, завършващи в първо лице единствено число на –м (-ам, -ям) са от ІІІ спрежение
    Примери: искам, обичам, обиждам, забравям, променям.
    Изключение:ям е от І спрежение
    1. Глаголи, завършващи на -ам

    Потресена съм. Нямам думи. Простете ми, но това е: Безумие спрямо българския език и Престъпление спрямо българските деца.
    Моля всички ви: Спасете българския език – той е духовно наследство, но… първо спасете децата на България от това мъчение, за да има кой – да желае да го говори.
    За Бога! А всичко е толкова простичко !

    Какво мисля за проблемите в образованието изобщо и по- специално за проблемите с българския език:

    I. Наскоро прочетох за група глаголи в Санскрит, който се състои само от един единствен глагол- и то,отдавна излязъл от употреба. Но можем да научим за него днес – той съществува, съхраняван през вековете. Прави впечатление отношението на древните към езика – като към нещо свято, като към закон. Мисля дори, че те, така и са го възприемали – като закон, който следва да се изучава, за да се разкрие вътрешната му логика и закономерностите, според които се развива. За да може да се проследи това развитие – се пазело всичко,а за да може да се развива – са избягвали да му пречат. Намесвали се рядко, a промените били точни, кратки и ясни. Неизчерпаема е мъдростта на времето.

    Мисля, че езиковата реформа в началото на XX в.- като пряка и изкуствена намеса в българския език е причината за днешната бъркотия, а тя – ново доказателство,че всяка приета грешка, рано или късно се изявява и създава хаос.
    До реформата,българският език – дефинирано или не – е принадлежал към т.нар. ергативни езици. Реформата приема нововъдения, които се явят ограничения именно на тази „ергативност“ – и езика, лишен от възможността за развитие в тази посока, насочва развитието си в посока, в която не среща препятствия: в случая се оказва „глаголната система“. Защо точно тя; дали тя дава възможност за компенсации: има ли други причини и какви – са въпроси и теми на бъдещи изследвания.
    Сега, важното е да вземат бързи и адекватни мерки – за да се осигури на езика възможност за развитие в посоката, която вече е поел, в противен случай ще поеме в друга – нова посока, където има свободно пространство за развитие, само че : „глаголната система“ ще бъде разбита. А, какво е език, без една от двете си „главни“ части на Речта? Май това, може да обясни и все по-честите случаи на употреба на междуметия в говоримата реч.

    II. Реформи и/или законопроекти за език – на мен лично, ми изглеждат като: „Дайте да приемем Закон за – спазването на закона“.
    III. Уточнение, не на „предикатно семантично-синтактическа основа“, а на базата на здравата и естествена логика, присъща на човешките същества по рождение – означава: внасяне на точност, привнасяне на точност; нарастване на степента на точност – с цел да се установи конкретен или единствен обект или факт -съответстващ на истината.
    Поради различните цели (обект,факт; степента на точност)
    има няколко начина за извършване на уточнение – без смяна и със смяна – (независимо дали уточнението се извършва наум или в устен и писмен вид). Естествено е в уточнение извършвано „наум“ или в „устен“ вид – да не е официален, a в „писмен“-ия вид – поставянето на дата е задължително.
    Например:
    1. без смяна:
    Установих, съществуването на неизвестно досега явление (описание). Начам го с името–- (давам му име).
    в „писмен“ вид – дата
    Установих нуждата от понятие или термин, който да изразява (това и това), на (това) онование и по (тази) причина. Въвеждам понятието (име), което означава (съдържание).
    в „писмен“ вид – дата
    2. със (чрез)смяна:
    Установих, че лицето, което считах за: (Иван), всъщност е (Драган). Затова от днес: (дата), ще го считам за: (Драган).
    в „писмен“ вид – дата

    Смятах,че (съдържание/описание) това коетовиждам на хоризонта е планина (име 1), но един ден отидох да проверя и у станових, че всъщност е само хълм (име 2). Затова от днес – ще го считам за хълм (име 2).
    в „писмен“ вид – дата

    Дори не според логиката, а според опита от практиката: когато едно място изглежда разхвърляно,то се оправя чрез подреждане, започващо от единия край (по възможност- началото) и чрез махане на излишните неща, а не чрез внасяне и поставяне на още неща или чрез подреждане от средата или пък оттук-оттам.

    IV.Образованието
    Вече изразих отношението си на преклонение пред мъдростта на Времето.Указанията, Критериите и Стойностите са ни посочени от Древните. А доказателство, за тяхната сила и истинност, е самото им просъществуване и до днес: защото само истинските неща съществуват неизменни и вечни. Не-истинните: рано или късно престават да съществуват – не издържат проверката на Времето.
    Резултати, издържали проверката на Времето:са плод на Опит, натрупан на базата на Критерии и Стойности, които спокойно можем да приемем – поради очевидността на резултатите до които водят.
    И знаете ли кое възхитителното:
    Ръководели се от много принципи (постулати) : „Няма самоцелно знание“ или „Всяко знание- трябва да даде плод“ и съзнателно търсели приложение за всяко знание във всички сфери и на живота, и на науката. Кагато имали идеи за възможно приложение – обсъждали всяка идея, като първо проверявали дали не нарушава някой принцип. Има описан случай на отказване от „блестяща“ идея-поради нарушаване само на един принцип. При изследване на резултати, нерядко се оказвало,че най-добрите резултати са плод на някоя невзрачна идея- приета преди време поради липса на по-добра и като ненарушаваща принципите.
    Тази древна цивилизация е базата на която възникват езиците от индо-европейската група, между които е и българския език. Очевидно, пряката връзка на България с тази древна цивилизация, са прабългарите -дошли от тези земи.Остановили се на територията на днешна България и в ролята им на управляващи, е логично да са наложили езика си. В последствие, в качеството им на малцинство от съставна нация, нямало как да не допуснат навлизането в употреба на думи,употребявани от другите народностни групи – но езикът си останал ергативен до миналия век.
    Малко ме учуди твърдение, че ергативните езици били нелогични. Има показан пример, но само в превод, без оригинала. Жалко- няма как да проверим дали е вярно.Та,от този пример не било ясно, кой кого блъснал. Санскрит, като ергативен език, предполагам, изглежда не-логичен за някой, очакващ от него своята логика или опитващ се да превежда, преди да е изучил всичките правила в граматиката. Дали обаче, действително е нелогичен – могат да ни кажат г-н Бюлер и г-жа Кочергина. Аз лично, съм по склонна да мисля, че не е нелогичен, на следното основание: Горепосочените две личности, се справят с преводите – не личи да не им е ясно, а същото важи и за преводачите на “ Махабхарата“ и „Рамаяна“. Не мога да твърдя не знам със сигурност – затова няма да взема отношение по въпроса.

    Знам обаче, че на този език, преди столетия учели:

    1. „Не-причиняване вреда на нищо, най-вече на чувстщите създания и по никакъв начин – чрез думa, мисъл или действие“
    2. „Придържане към Истината“
    3. “ Езикът има своя логика“
    4. „Всяко нещо породено от необходимост, потребност е логично“
    5. “ Всяко нещо, имащо причина, предназначение и цел – е логично и създадено“
    6.“Недоказано знание – не е знание“
    7. „Всички неща са дву-посочни“
    8.“Всички неща са взаимо-свързани“
    9. „Всички неща са едно цяло“
    10.“Всичко е отношение и въпрос на отношение“
    11. „Няма неприложимо знание“

    Да поразсъждаваме върху тези указания:

    Говорим за образование и за език, така че да започнем от т. 3:
    “ Езикът има своя логика“
    Думите се създават и са създадени – т .е. не са плод или резултат на случайност. А щом са съзнателно създадени – те имат причина, предназначение и цел.
    1. Първоначален (подготвителен)етап: създаване на думите:
    Всяка отделна дума, първоначално се създава поради необходимост да се обозначи нещо, т .е. по причина – необходимост. Предназначение: да обозначи това нещо – име или действие, т .е. да му даде име, да го нарече. Цел – да отличи, да разграничи: име от име; действие от действие и име от действие.
    2. Основен етап: създаване на слово, реч:
    Причина – необходимост от образуване на изрази, фрази носещи смисъл, т .е. по причина – необходимост.
    Предназначение (на Вече създадените думи) – носейки смисъл, да пренасят смисъл, т .е. така съчетани – да имат смисъл.
    Целта – пряка цел: възможност за изразяване на мисъл, не-пряка цел:възможност за общуване.

    Така, по пътя на логиката става очевидно, че: всяко нещо създадено по причина и с предназначение – обязателно има и цел, което е доказателство за логика (вярна или не: в зависимост от резултатите – доколко съответстват на целта) т .е. има логично-обусловена основа. (т.4)
    Следстевие: “ Всяко нещо, имащо причина, предназначение и цел – е логично и създадено“ – служи за мярка, критерий за разграничаване на създадените неща от породените неща (възникнали по/от самосебе си). Не-създадените неща нямат предназначение и цел и са плод (или в резултат) най-често на случайна причина. Впоследствие обаче, могат да послужат за някаква цел, т .е. по косвен път да придобият предназначение. Следствие: Не изграждайте отношение към нещо, на база различие ( в случая:Не изграждайте отношение (негативно) към нещо, на база различен произход. (т.9;т.1;т.10;т.8)

    „Всички неща са дву-посочни“ – навътре и навън: да изразява мисли, да приема мисли. Резултат – общуване, т .е. обмен на мисли (т.7) Следствие: изграждане на отношения (т.9)

    „Недоказано знание – не е знание“ – Следствие:(навътре и навън) „не приемайте “ на доверие“ и „не твърдете“(т.2;т.1;т.9)

    Така, се вижда как постулатите сами се свързват един с друг, взаимно се доказват, обясняват и допълват, изграждайки една и единна система, приложима при всякакви случаи и ситуации. Система,предназначена да служи на хората по-лесно да спазват т1.и т.2,а резултатите от приложението на тази система, са издържали проверката на Времето.

    Със сигурност знам, че на един друг …такъв език, преди време пеели:
    „Де се е чуло видяло, син баща вързан да кара…“ , но и

    „Син маайсе думаше: мале ма…“

    И чувам в тези песни стихотворната стъпка,ритъма на „Махабхарата“ и „Рамаяна“, достигнал до нас през вековете и разпознавам същото онова – древното… неизменното: „мале ма“, нежното …. умилителното: майчице моя – изява на отношението на древните към майката – даряваща живот.
    Пред мъдростта на Времето
    Пред неизменността на Истината
    Пред Извора на Живота
    Поклон

    Отговор
    • 19. Павлина  |  14.05.2012 в 13:15

      Здравейте!

      Опасявам се, че не се чувствам достатъчно компетентна да изразя мнение по всички въпроси в коментара Ви. Все пак ето две съображения:

      1. Инфинитив в българския език е имало – със завършек -ти: плакати, мыслити, решти т.н. Отдавна обаче е заместен от да-конструкция: да плача, да мисля, да река. Формите, на които Вие вменявате инфинитивна функция, са отглаголни съществителни (да, в някаква степен са близки – по произход и инфинитивът е именна форма) и не могат да изпълняват ролята на инфинитив.

      2. По отглаголните съществителни не може да се направи разграничение между първо и второ спрежение: четене (чета – I спр.) и мислене (мисля – II спр.).

      Отговор
  • […] Между Парагуай, Гуатемала и Гуадалупа / Публикувано на 06.06.2012 […]

    Отговор
  • 21. Пристрастния  |  13.01.2014 в 9:38

    Да, мерси, това е, което търсих, за да проверя дали не съм го прочел разсеяно. Не съм.

    Не взимате отношение по твърдението на натурализираната дама, че нямаме спрежения, защото явно имаме в небесно изобилие. Но защо тази да-конструкция изобщо се намесва тук? Всъщност, чудех се каква е тази да-конструкция, когато за първи път чух за нея, и умувах коя ли пък е не-конструкцията :) Вероятно клоните пак към някаква ненужна английска аналогия, която не ви трябва. Съм, пиша, чета, плача, не, по-добре радвам (се) идеално решават въпроса. Нищо не замества нищо, или ако да, просто инфинитивът е отпаднал и е заместен от основната форма на глагола. Т. нар. да-конструкция с нищо не допринася. Повече прилича на условна форма, отколкото на инфинитив.

    Отговор
    • 22. Павлина  |  14.01.2014 в 7:55

      Да-конструкция е езиковедски термин. Инфинитивът в старобългарски се замества в съвременния български не от основната форма на глагола (1 л. ед.ч. сег.вр.), а от частицата да + лична форма на глагола (за съответното лице и число). Давам прости примери:
      ПРИДОХЪ СЛОУЖИТИ – дойдох да служа
      ПРИДОХОМЪ СЛУЖИТИ – дойдохме да служим

      Отговор
  • 23. Yulian Trichkov  |  13.01.2014 в 10:08

    Към основната тема – този стремеж произношението и изписването на чуждите топоними да се доближава до оригиналните би могъл да получи нашето одобрение единствено, когато чуваме за дадено място за пръв път. В противен случай желанието за промяна на вече утвърдени наименования на държави (макар, че не е ясно дали държавите са топоними), градове, планини и реки може да доведе до следния кратък списък на държави в Европа, изписани така, както ги произнасят местните и както би трябвало да ги пишем на български по тази логика: Елада, Дойчландия, Модюросаг, Суоми, Норге, Свериге. Но тогава вече ще изникне въпросът – а как точно да напишем Швейцария, след като швейцарците я произнасят по 3 (три) различни начина – Швайц, Суис или Свицера? А може би Хелвеция? И ако успеем да се спрем на един от вариантите, пак ще остане висящ въпросът: „Оти, аджеба, требе пак да ручаме жабета?“

    Отговор
    • 24. Пристрастния  |  14.01.2014 в 2:02

      Към основната тема, господин Тричков, искат да бъдат англичани, или по-точно – американци.

      Не са учили никакви езици. А те, езиците, са различни. Което не им пречи да се произнасят. Превеждат, имат мнение, изказват се, предаването на имена за тях е фасулска работа. Утре ще заминат за град Уошингтън, излитайки от летище Оурлийз, Пари, и ще кацнат някъде. Американска му работа.

      Ще се изкажа злобно. Малък съм. Но достатъчно голям, жената пред мен да ми прави впечатление със стройните си крака. Ходи час по час в Париж. На мен ми преподава френски. Приятелка на нашите от преди 9-и. Прекъсва моето съзерцание:

      – Чуй. Има само 4 думи във френския, в които ill не се чете ий, а се чете „иль“.

      Хм, 4.

      – Това са ville, village, mille et tranqille (град, селище, хиляда и спокоен).
      – И защо точно те?
      – Не знам, просто е така.

      40 години по-късно питах един мой преводач, който преведе изумително едни стари стихове, 1800 строфи на брой, дали знае тези 4 думи. Не ги знаеше. А не е човек, който не се интересува.

      Какво искате сега от хора, които не знаят нищо? Те вече имат инфинитиви. Като американците. Те вече имат Дюройс (Duroys), а не питат дали не е случайно Дюроа, понеже всички виждат от филма, че е французин. За тях няма съмнение, те знаят само това. Утре няма да знаят и това. На такъв, дори да му обясниш, че Y се разлага на две i, което значи, че трябва да прочете първо oi, което пък от своя страна се чете oa (питай човека, може да се казва Дюроай), а есът не се чете, е загубена кауза.

      Никой вече не се интересува, че всъщност няма Каталуня. Има Каталония. Тук. И в други държави казват Каталония. Но у нас вече няма Каталония, а има Каталуня, а понеже Стоичков е велик, има и език такъв – каталунски. А той си е най-обикновен каталонски. В резултат няма вече човек, който да знае нито какво е Каталония, нито какво е Каталуня, но се знае, че Каталуня ще играе с Ню Кясъл или Хямптън. Всъщност това са Касъл и Хамптън, както ги произнасят и самите англичани.

      Неграмотна история, включително и инфинитивите.

      Единственото ми утешение е мечтата, че ще се влюбя в момиче, на което ще искам да сваля ЛУнята, или КаталУнята, и тя ще ме спре:

      – Моля ти се! Твоя съм, само не го прави!

      Отговор
    • 25. Спас Колев  |  14.01.2014 в 9:08

      Изброените примери са очевидни, но в много случаи това какво чуваме за пръв път е твърде субективно.

      Ето един практически пример: За Александър Синве (фамилното име е транслитерирано през XIX век, днес би било транскрибирано като Сенве) са чували няколко десетки историци. Как трябва да се транскрибира в популярен текст, който ще бъде прочетен от няколко хиляди, които ще чуят името за пръв път?

      Отговор
      • 26. Пристрастния  |  14.01.2014 в 11:40

        Ако вече е исторически прието да се пише така, значи така трябва да си продължава. Аз например не съм чувал това име, явно рядко се среща, и бих го написал Сенве, и трябва текстът да бъде изчетен от някого след мен (например коректор), който го знае, ако не го знае, и той би го пуснал така. Ако това е грешката в 300 или 500 страници, е простимо, специалист ще разбере защо е направена.

        Иначе френският не е проблем, понеже има ясни правила за четене. Има известна трудност само при имената на улици, булеварди, алеи и други подобни, защото са конструирани по специфичен техен начин, например Rue des capucins. Ние този начин на наричане го нямаме и вече е до публикуващия какво ще напише – дали Рю де капюсен, или улица Капуцините (със или без кавички), стига какъвто принцип се възприеме, да се спазва навсякъде.

        Проблемът е с английските имена, защото никой никога не знае кое как го четат, че и те самите често не знаят и се питат един друг. Затова проф. Андрей Данчев (починал сравнително млад) е много полезен. Намирам подхода му за разумен. Без специални термини бих го нарекъл транслитериране с фонетични елементи :)

        Вече съм се отказал да очаквам от Боби Михайлов да знае, че се казва Каталония, да си го казва както иска :)

        Отговор
  • 27. Пристрастния  |  14.01.2014 в 2:13

    Сбъркал съм от прибързаност, правилното изписване е tranquille. Причината е, че и на френски, и на испански (и на взелия от тях думите си английски) е забранено да се пише само буквата q. Тя се чете „кю“ и никога, освен сега в някоя интернетска перверзия, не се пише сама. Трябва винаги да бъде написана така: qu, придружена от u. Който пише само q без u, или има фамилия от поне 500-600 години, или се подиграва.

    Отговор
  • 28. Yulian Trichkov  |  14.01.2014 в 11:35

    Вече почва да ми липсва клавишът „Харесва ми“, че да мога просто да „лайкна“ :-) като във Фейсбук последните коментари на Пристрастния. Доколкото разбирам, сме на едно мнение. И аз се дразня от „Каталуня“. Още повече, че това е внесено от доктора на езиковедческите науки Хр. Стоичков или може би от Патриарха на същите науки Димитър Пенев… Интересно – защо, след като толкова хора мислим еднакво по въпроса за „възродителния процес“ в топонимията, хората, призвани (или назначени) да колят и бесят в тази област, мислят обратното? Някакъв страх от русификация ли ги гони или що? Парагвай казвали руснаците – дай ние да им избягаме по тъч линията с Парагуай! Обаче, колкото и да разбирам политическите мотиви в такова мислене, не мога да разбера недооценяването на факта, че бягайки от руския, бягаме от собственото си наследство в старобългарския, добре консервирано в руските езикови буркани.

    Отговор
    • 29. Пристрастния  |  14.01.2014 в 12:41

      Ами явно сме на едно мнение. Аз затова го казвам навсякъде този Андрей Данчев, белким и други научат, че има такъв, та да се излагат по-малко. Но той решава само въпроса с английските имена, обаче с френските и испанските проблемите остават.

      Имам едно обяснение, обаче какво от това… имай си, не ми пречиш :)

      Холивуд залива всичко с долнокачествена продукция. И сега младите, особено от семейства, в които няма кой да им каже, чули-недочули, приемат този филмов език като върховна инстанция. Хеле пък като се добавят естрадните им песни и рапът… А американците са неграмотни по английски (е, не всички, разбира се), в други страни – да речем във Франция, не съм сигурен, но мисля, че и в Германия – дори пишат в книгите „Превел от американски едикойси“, не пишат „от английски“. Та младите смятат, че ако нещо не е българско, то трябва да се трактува по американски. Някаква много особена теснота на културата, странна чак. Ами ако вземат картата, че видят, че има и други държави освен Щатите. Даже не че не знаят е толкова за упрекване, а че са уверени, че така трябва.

      Скоро срещнах следното изписване на името Friedrichshafen: Фридрихшафен. Написано със замах поне пет пъти в материала. Аз по немски съм почти глухоням. Но съм се поинтересувал кое как се чете, поне основните неща. Ами питай бе, човек, ще ти обяснят, че това е съвсем отделен език, който си е на германците и си има друго писане :) На немски звукът ш се изписва sch, а не sh. Дори много пъти сме се смели, че ако немец иска да напише чушленце, ще му трябва почти цял ред: tschuschlentze :) Ако младежът, вместо да е толкова уверен, че всичко на света е американско, беше попитал, щеше да се намери някой да му обясни и щеше като човек да си напише Фридрихсхафен, и готово.

      Чудили сме се защо е Париж и единственото обяснение е, че е дошло от руски. Но какво пък толкова, така се е установило. Иначе да, те са такива, руснаците това. Политически ги тресат някакви грандомании, нечестни. Ти му даваш език да има, писменост, религия, че за капак и патриарх му доставиш, понеже не може да си намери, ей така, от услужливост, да му помогнеш, а той после почва да ти се големее, да си приписва някакви руски кирилици и други работи. Недостойна история. Но няма значение, нека е Париж, ако сега изведнъж почнем да пишем Пари, ще стане смешно.

      За толкоз време съм си позволил само една волност със старите изписвания на имена, и това е Барселона (а не Барцелона). В текст с испански сюжет започна и нещо не ми хареса това Барцелона, прилича ми на Цейлон, на целофан… :) Ц е много акцентуван звук за ухото. Поговорихме с колегите и решихме, дай, ще го пуснем Барселона и така, пасейки, пасейки :) полека-лека ще тръгне и ще стане Барселона. Като го гледам, добро е, никому не пречи, че е Барселона, хайде, испански, почти цял континент са там, че и Централна Америка, и ний да покажем някаква съвременност, обаче скромно :)

      Трябва да им се говори на сегашните, че има и други езици освен американския английски, друг начин не виждам.

      Отговор
  • 30. Yulian Trichkov  |  14.01.2014 в 13:30

    Дааа… Е, вярно, пасейки-пасейки всичко се приема. Дори забраната за тютюнопушене в изконните за това места. Но това е друго… А иначе относно „с“ и „ц“, наистина – „псува на майка“ звучи някак си сухо, книжовно. Докато „пцува на макя“ е къде-къде по-цветисто и взето направо от живия живот :-)

    Отговор
    • 31. Пристрастния  |  14.01.2014 в 14:04

      На литературен и книжовен шопски език трябва да бъде „пцуе на макя“ :)))

      Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Как се пише?

Категории

Блогът е включен в

Блогосфера
Информ@Лично

Въведете своя имейл адрес в полето долу и натиснете бутона, за да се абонирате за публикациите в блога.

Join 385 other followers

Лиценз

Creative Commons License
Всички публикации в блога са под лиценза Криейтив Комънс: признание–некомерсиално–без производни произведения 2.5 България

Суха статистика

  • 845,471 посещения

%d bloggers like this: