Диахронично* (16). Няма да направя/не ще направя

В езика, както вероятно сте забелязали, не всичко е логично и математически точно. Или може би езиковата логика е по-необичайна. В едно съм сигурна – езиковите факти могат да бъдат обяснени, макар и да изглеждат странни на пръв поглед.

Въпрос от Андреа Драгов
Нещо, което установих преди известно време, е необичайното образуване на глаголната форма за бъдеще време. Защо вместо доста по-простото “Не ще направя еди-какво си” използваме конструкцията “Няма да направя еди-какво си”?

Моят отговор
Заглавието на статията вероятно ви е подготвило за пътешествие назад във времето – докъм IХ–ХI век, когато, според общоприетото в славистиката мнение, в нашия език са липсвали специални форми за бъдеще време. Разбира се, и тогава е съществувала необходимост да се говори за предстоящи събития. За тази цел са се използвали най-вече формите за сегашно време (предимно на глаголи от свършен вид), а също и специални съчетания: имамь + инфинитив и хощѫ + инфинитив [1].

Произход на съвременните положителни и отрицателни форми за бъдеще време
Спрегаемите глаголи в съчетанията имамь + инфинитив и хощѫ + инфинитив са пазели в някаква степен лексикалното си значение: имѣти е означавал ’необходимо е, трябва’, а хотѣти – ’искам, желая; възнамерявам’. Използването им за означаване на бъдещи действия не е случайно, а е свързано с несигурността (по-малка или по-голяма) в осъществяването на тези действия. Докато по отношение на миналото и настоящето, общо взето, сме наясно дали нещо се е случило/се случва или не, то по отношение на бъдещето не можем да бъдем категорични. Съчетанията с хощѫ са се оказали по-подходящи да се превърнат в положителни форми за бъдеще време, а съчетанията с (отрицателната форма на) имамь – в отрицателни, защото сигурността, че нещо няма да стане, е по-голяма от тази, че ще стане.

С течение на времето лексикалното значение на хотѣти и имѣти в съчетанията за означаване на бъдещи действия е избледнявало, а спрегаемите глаголи са променяли формата си. От положителните форми на хотѣти води началото си частицата ще, а от отрицателните форми на имѣти – частицата няма (+ да), с които днес се образуват съответно положителните (ще направя) и отрицателните форми (няма да направя) на глаголите за бъдеще време.

Положителни форми с има да и отрицателни с не ще
Все пак някогашните съчетания с имамь в положителна форма и с хощѫ в отрицателна не са изчезнали напълно и имат наследници в съвременния български език, които се характеризират със специфична стилистична окраска. Сравнете например
Сега, като почне едно лудо бързане при асфалтирането. Има да чакаме качество.
и
Сега, като почне едно лудо бързане при асфалтирането. Ще чакаме качество.

Учи си математиката момче, че ще има да плачеш после.
и
Учи си математиката момче, че ще плачеш после.

Положителните форми с има да се употребяват в разговорната реч и изразяват по-голяма увереност в осъществяването на действието в сравнение с “класическите” – с частицата ще.

При формите с не ще е обратното – те изразяват по-малка сигурност в реализирането на бъдещото събитие в сравнение с формите, образувани с няма да. Сравнете
Дали ще го бъде това, или не ще го бъде?
и
Дали ще го бъде това, или няма да го бъде?

Това личи много добре, когато се изразява предположение, догадка:
Нещо не се получават цветовете както на снимката тук и явно проблемът не ще да е от монитора.

Лично на мен формите, образувани с не ще, ми звучат малко архаично и книжно.

Още много може да се пише за развоя на бъдеще време в българския език, но ще изляза от рамките на поставения въпрос. Ако нещо конкретно ви интересува, ще се постарая да отговоря.

______________
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
[1] Употребявали са се също начьнѫ + инфинитив и въчьнѫ + инфинитив, но делът им е бил много малък.

Източници:
К. Мирчев. Историческа граматика на българския език (трето издание). С., 1978.
Д. Иванова-Мирчева. Развой на бъдеще време (futurum) в българския език от Х до ХVIII в. С., 1962.
И. Харалампиев. Историческа граматика на българския език. В. Търново, 2001.

Диахронично (14). Моноблоците и втората палатализация
Диахронично (15). Търся някой/някого, който да ме разбира
Диахронично (17). Глаголът пека, местоимението неин и законът за неутрализация на аломорфите