Малко като в приказка, около нас започнаха да се случват най-различни неща: форуми, концерти, пенсионна реформа, та и нови сгради вече се случват. Щом чух последното от устата на един министър, разбрах, че отлагане не може да има [1]. Най-сетне трябва да запретна ръкави и поне да регистрирам в блога си този порой от случвания в българския език.

Доста хора вече са забелязали и отбелязали писмено нашествието на случвам се в нашата реч, но дали някой го свързва с влиянието на to happen? Този глагол има широка употреба в английския език и според мен е частично отговорен за поведението на случвам се, който е най-близкото му съответствие в българския. To happen се използва, за да се означат както случайни и непланирани действия –

Sometimes it happens that you meet people you would rather never meet at all.
It happens to be the happiest day of my life.
Adam is the most tolerant person I know – it rarely happens that he loses patience.

така и съзнателни, включително и в резултат на предишни действия или събития [2]:

The reform happened around thirty years before I was born.
We recognize that this important company event finally happened only thanks to our team’s persistent efforts.

В българските тълковни речници значенията на глагола случвам се кръжат около случайното, непредвидено попадане в някаква ситуация или пък около осъществяването на събитие независимо от нашата воля и действия:

Случих се в едно купе с две крайно необщителни особи от женски пол.
Така се случи, че си загубих акта, който ми съставиха пътните полицаи.

В последните двадесетина години употребата на думата доста се активизира и тя започна да служи като синоним на осъществявам се, реализирам се, провеждам се, ставам [3]:

Правя планове, които никога няма да се случат… обаче са готини!
Радвам се, че конференцията се случи.
Какво се случва в организма, когато сме на диета?

Може би глаголът случвам се е предпочитан заради това, че е “по-ярък”, не толкова безличен като ставам (в голяма степен десемантизиран), нито официален като осъществявам се, реализирам се, провеждам се.

И все пак често имам чувството, че с него се преиграва (при случващите се сгради например) или пък се използва, когато говорещият не може да намери точната дума:
Шоуто на Стан се случва сега.

Този път ясно изразявам позицията си. Нямам нищо против разширяването на лексикалното значение на коментирания глагол, защото това е естествен езиков процес. Но ако зависеше от мен, щях да оставя нещата да се случват постепенно. :)

–––––––––––––
[1] Последният подтик дойде от Pippilota.

[2] Оставам с впечатлението, че значенията, с които реално се употребява to happen, са по-разнообразни от тези, които са включени в онлайн вариантите на авторитетните речници (http://bit.ly/AwliYp, http://bit.ly/zQ0Po8).

[3] Тази употреба е маркирана като нежелателна в Речник на новите думи в българския език. Съст. Е. Пернишка и др. С., Институт за български език, Наука и изкуство, 2010, с. 394.

Благодаря на Анелия Костова-Бозгунова и Владка Кочешкова за приятелската им помощ при подготовката на статиите в тази рубрика.

Английски езикови модели в българската реч (3)
Имате ли идея какво става с представите?

В действителност тези думи, макар че са синоними, имат съвсем различна морфемна структура. В сграда имаме представка с-, корен -град и окончание -а, докато думата здание започва направо с корен (да не се задълбочавам в морфемната структура, защото може да излезе, че от историческа гледна точка коренът се състои от две съгласни ;).

Съществителното е изконно българско – зьданиѥ е регистрирано в няколко от класическите старобългарски паметници (Мариинско евангелие, Зографско евангелие, Синайски псалтир и др.). То е образувано от глагола зьдати и е сродно със зид, зидар, зидам и зазиждам например. В новобългарския книжовен език вероятно е “възкресено” с посредничеството на руския.

Източници
Български етимологичен речник. Т. 1. С., БАН, с. 626.
Старобългарски речник. Т. 1. С., 1999, с. 561.

Под знака на вяли дебати премина ремонтът на кабинета.
Очаква се и през следващата година ипотечният пазар да остане сравнително вял.
Бизнесменът направи изключително остро изказване на иначе вялия и протоколен 47-и конгрес.
Слабото разпознаване на участниците в изборите говори за вяла кампания.
Търговията на борсата днес премина при вяло участие на инвеститорите.

Думата вял е заета от руски – вялый, от глагола вянуть, който има общ произход с българския вехна.

Източници
Нов правописен речник на българския език. С., БАН, Хейзъл, 2002, с. 235.
Български етимологичен речник. Т. 1. С., БАН, 1971, с. 217.

Ляо ме запита дали тази употреба е основателна. Да, според мен е основателна и изразителна. В сработвам/сработя несъмнено се усеща хармонията между отделните части на механизма, която е необходима за успешното му действие:

…[Гонзалес] знаеше какво да прави – концентрация в своите сервис геймове и мощна игра на бекхенда на Надал. Планът сработи и Надал дори нямаше шанс за пробив през втория сет.

Искаме да членуваме в структура, чийто модел на общуване и работа са сходни с тези в държавите с традиции в това отношение. Ако моделът сработи, той може да се приложи и в други структури на Камарата на архитектите в България.

Механизмът може да сработи и при контакт с други обекти или при наличието на определени външни условия:

Ходих днес на фитнес и реших да се изтегля на кантара [...] Скучно ми беше, така че превключих показанието във фунтове. Погледнах и отминах. След по-малко от 5 минути неистов женски писък разцепи залата. Капанът сработи!

В резултат на земетресението ще сработи аварийната защита на реакторите.

Г.В., който има опит с руска техническа документация, предположи, че думите са навлезли в българския език с преводите от руски (сработать), но аз съм скептична, защото влиянието на руския беше силно допреди двадесетина години, а глаголите сработвам и сработя едва напоследък разшириха употребата си.

А вие как гледате на тях? Сработват ли при вас нещата, или просто проработват?

Да, казах си, значи наистина е имало нещо подозрително в пържолите! Макар че в съзнанието ми тази дума е свързана с глагола пържа, винаги ме е човъркал въпросът защо е пържола, след като обикновено се пече. Добре де, може би аз пека пържолите или повечето хора от близкото ми обкръжение ги пекат, но наистина не мога да си спомня някога да съм яла пържена пържола.

Според речника на чуждите думи съществителното име е заето от венецианското briciola чрез турското pirzola. В етимологичния речник има повече данни за проникването на лексемата в българския език. Там фигурира пързол (Дебърщица, Пазарджишко), която се разглежда като междинен етап в развоя на италианската диалектна дума bricola през турската pirzola, до нашенската, разбираемата, вкусната (тези прилагателни, естествено, са добавени от мен :) пържола, която се асоциира с глагола пържа и заживява като домашна дума.

Кулинарна част
Тъй като коментираната лексема предизвиква определени кулинарни асоциации у четящите, а може би и слюноотделяне, по изключение тук ще предложа една изпитана рецепта за приготвяне на пържоли, но без да посочвам в какво количество са отделните продукти – всеки може да ги съобрази според мен. Необходими са:

• пържоли (по-добре да са обезкостени);
• гъби, нарязани на филийки;
• топено сирене, нарязано на парченца (може да добавите и синьо сирене);
• прясно мляко;
• подправки – сол, кимион, черен пипер (и други – по ваш вкус);
• олио, ако месото е по-сухо.

Пържолите се начукват леко – не до степен да се чете вестник през тях. Поръсват се с подправките и се оставят в хладилника да престоят известно време, но това може да се направи и когато се редят в йенския съд: ред пържоли, топено сирене, гъби; пак ред пържоли, топено сирене, гъби… Накрая всичко се залива с прясно мляко.

Съдът се покрива с капака и се слага във фурната. По някое време може да го извадите и да разлепите пържолите една от друга, защото се слепват – от топеното сирене вероятно. Отново слагате съда във фурната и допичате. Сервирате с любимата гарнитура и непременно в приятна компания. :)

Източници за научнопопулярната част
Български етимологичен речник. Т. 6. С., БАН, 2002, с. 85, 87.
Речник на чуждите думи в българския език. Съст. М. Филипова-Байрова и др. С., БАН, 1982, с. 710.

Допреди няколко десетилетия научните знания се разпространяваха главно чрез специализирани печатни издания, а за по-широката публика те се популяризираха чрез пресата, радиото и телевизията. Бурното развитие на информационните технологии предостави на учените много нови начини да споделят със света своите търсения, идеи и открития. Сред тях е и блогът – вид уеб сайт, който периодично се попълва с нови публикации, показвани в обратен хронологичен ред [1]. Обикновено блогът носи индивидуалния отпечатък на своя автор или на малкия авторски колектив, грижещ се за неговата поддръжка [2]. Голяма част от блоговете са тематични и се списват от хора, които имат интереси и са компетентни (в различна степен) в определена област. Читателите от своя страна могат да коментират публикациите, като изказват мнението си и като допълват информацията в тях [3].

В началото бяха въпросите
Включих се в блогърските редици преди шест години, когато създадох първия си блог, без намерение да публикувам в него специализирана информация за историята на българския език и за българския език изобщо. Оказа се обаче, че доста от блогърите в същата общност се нуждаеха от разясняване на правилото за пълния и краткия член, а и на други правила. Така започнах да споделям знанията и опита си, натрупан в моята практика като коректор и редактор.

Първата ми статия в блога в областта на историята на българския език се появи в отговор на конкретен въпрос. Един приятел се питаше защо наричаме братовчедите и племенниците точно с тези думи и дали не е редно названията да са разменени. Неговата публикация беше озаглавена “Етимологично”, а аз отговорих с “Диахронично” [4], като приведох исторически данни за тези и за други лексеми, които са променили значението си.

След това продължих да споделям знанията си за историята на българския език, а заглавието на първата статия стана наслов на цяла поредица, в която представям различни проблеми в тази област.

Съдържание на публикациите
Настоящият ми блог [5] е фокусиран върху българския език, но понякога споделям в него и лични неща. Статиите в поредицата “Диахронично” до този момент са 17 на брой и засягат предимно граматични и лексикални въпроси, например:

• съдбата на звателния падеж;
• отпадането на падежните форми на местоименията, означаващи лица (някого, някому);
• необичайното граматическо съгласуване в словосъчетанието закрити врата;
• историята на лексемите гора и планина;
• употребата на думите човек и люде в исторически план и изместването на люде от хора.

Повечето от публикациите са провокирани от читателски въпроси, и то от такива, които се отнасят до съвременния български език. Отговорът ми обаче би бил непълен, а понякога и невъзможен, ако не разгледам проблема диахронно. Един читател например ме запита защо днес използваме конструкцията няма да направя еди-какво си вместо по-простата не ще направя еди-какво си. Отговорих с публикация, в която обясних накратко как са възникнали положителните и отрицателните форми за бъдеще време и как са се диференцирали впоследствие [6].

За популяризирането на историята на българския език могат да се използват различни поводи. Веднъж в блога получих въпрос за произхода на думите необходим и необходимост. Според данните от етимологичния речник те са заемки от руски, където са възникнали като калки от немски. Възползвах се от случая, за да разширя отговора на този въпрос и да вмъкна някои факти за калкирането в старобългарския език. Така се появи публикацията “Диахронично (6). Необходими ли са калките?” [7], в чието заглавие присъстват двете ключови думи за текста – необходим и калки [8].

Понеже потребителят на блога може да се откаже да чете публикацията, след като види в заглавието непознати думи (диахронично и калки), моята цел е още в началото да привлека вниманието му и да обясня накратко основния предмет на статията. Примерът за онагледяване е избран неслучайно – глаголът благословя, употребяван в съвременния български език, но отвеждащ към евангелския превод.

Следват въпросът на читателя, който е в основата на публикацията, и моят отговор. След информацията за руските калки необходимый и необходимость и за проникването им в българския език съм добавила няколко изречения за това, че калкирането е един от механизмите за създаване на нови лексеми, който е бил използван и от старобългарските книжовници.

За да не изглежда анахронична поднесената информация, в края на публикацията съм обърнала внимание на семантичните калки, които са част от “модерната” компютърна лексика (мишка, вирус, икона, тапет, червей) и се употребяват от самите читатели.

Аудитория и обратна връзка
Текстовете в моя блог са насочени към широк кръг от читатели, но все пак основно към тези, които се интересуват от езиковите проблеми. Сред хората, следящи публикациите ми, има немалко филолози, преводачи, блогъри с трезв поглед към езика. Случва се читателите да поставят проблеми, по които самата аз съм имала намерение да пиша, но съм отлагала, или пък в коментари да споделят свои догадки или да правят допълнения към моята статия, които съзнателно съм пропуснала.

Аудиторията на блога е не просто потребител на споделената информация, знания и опит, а активна общност, която може да бъде полезна на автора с поставените въпроси, с различния/критичния си поглед по дискутираните проблеми, с препратки към други материали по темата. Тя се формира постепенно и обикновено отношението й към автора на блога съответства на отношението на автора към нея.

За да поддържам по-тясна връзка с читателите и за да им бъда полезна, съм предоставила възможност за задаване на въпроси в коментари към една страница в блога, озаглавена “Езикови питанки” [9]. Отговорите невинаги се вместват в две-три изречения и прерастват в статии. В основата на 42 от общо 73 публикации по конкретни езикови проблеми стоят читателски въпроси, което означава, че интересът на аудиторията е един от основните ми стимули да поддържам блога си и да го допълвам с ново съдържание.

Споделяне на знания и представяне на идеи. Ползи и рискове
Блогът е удобна платформа за популяризиране на специализирана информация от автори, които са компетентни в определена област на човешкото познание и са в състояние да я поднесат по достъпен начин за по-широка аудитория. Езиковите явления могат да бъдат обяснени и илюстрирани с примери, така че читателите да разберат какво представляват трите палатализации и как действа законът за неутрализация на аломорфите.

Текстовете, публикувани в блога, естествено, нямат стойност на научни публикации и по своята същност доста се различават от тях. Тяхната краткост [10] не позволява на автора да развие и аргументира в пълнота своята теза. При подготовката на публикациите той би трябвало да се съобрази с познанията на читателите в съответната област, да ограничи използването на научни термини до необходимия минимум и да забрави за сложния изказ. Едно от основните правила е в блога да не се пише монотонно, за да бъде четено съдържанието [11], т.е. информацията да се поднесе интересно, увлекателно и интригуващо. Когато се споделят знания за историята на българския език, е добре авторът да се постарае да свърже разглеждания проблем със съвременността, т.е. с езикови особености и тенденции, които са близки и познати на читателите.

Важна характеристика на блога е неговата диалогичност. В сравнение с академичните публикации, интернет платформата предполага доста по-свободно публично обсъждане на темата. Това крие и рискове за автора, например от появата на враждебни реакции или от некомпетентно оспорване на тезата му.

Списването на блога също така отнема от времето на автора, което той би могъл да посвети на научни изследвания и публикации, имащи важна роля за академичното му израстване. Всъщност трудът, вложен в поддържането на собствен блог, в много голяма степен е на ползу роду [12].

Една от положителните страни на тази платформа обаче е, че дава свобода на автора да прави догадки, да представя свои идеи и хипотези, без да е длъжен да ги обоснове така, както би го направил в научен труд [13]. Ако сред читателите има тесни специалисти в съответната област, те биха могли да коментират идеята, да приведат допълнителни аргументи или да я оспорят с контрааргументи. И в двата случая това би било полезно за автора.

Съдържанието на блоговете се индексира много добре от търсещите машини, а редовно обновяваните блогове се появяват в първите резултати заради спецификата на алгоритъма им [14]. Ако в Google се търси информация по ключови думи “звателен падеж” “гора планина” “втора палатализация” “закрити врата”, моят блог ще се окаже в първите 4 – 5 резултата. Търсещите машини могат да доведат в блога много нови приятели и колеги, чиито интереси са сходни с тези на автора. Макар че връзките са виртуални, те съвсем не са за подценяване, защото мрежата от познанства може да носи реална полза.

Не на последно място, блогът е част от онлайн идентичността на автора. Мисля, че за учените тя е от особена важност; важно е да бъдат известни и авторитетни не само в своята гилдия, но и сред широката общественост. По-добре е сами да се погрижат за своята онлайн идентичност, отколкото интернет да се грижи за нея.

Решаване на проблеми
Освен за споделяне на знания и за представяне на идеи, блогът може да бъде използван и с друга цел – за решаване на научни проблеми. През януари 2009 г. професор Тимъти Гауърс от Кеймбриджкия университет публикува в своя блог статия с провокативното заглавие “Възможно ли е широко сътрудничество в математиката?” [15]. Той представя конкретен математически проблем и своите идеи, като отправя покана към колегите си да участват в решаването му с коментари към публикацията. Предизвикателството среща широк отклик и така се слага началото на Polymath Project, който се разраства и до днес в неговите рамки учените продължават да си сътрудничат по други проблеми. Първата задача, поставена в блога, е решена с участието на повече от 40 специалисти [16].

Всъщност Гауърс изпробва възможността чрез една интернет платформа да се обедини умственият капацитет на много специалисти, за да се атакува определен научен проблем. Той залага на сътрудничеството между учените, на бързия обмен на идеи, който днес е осъществим чрез високите технологии. В крайна сметка подходът му се оказва успешен и според мен е приложим не само в математиката, а и в други области на науката.

Конкретна помощ
Моят блог ми помогна при подготовката на този доклад. Как стана това? Преди един месец публикувах кратка информация, че ще участвам в конференция, на която възнамерявам да говоря за използването на блога (евентуално и на Google+) като платформа за споделяне на научни знания за историята на българския език. Помолих читателите да споделят с мен материали за присъствието на науката в блоговете и в социалните мрежи. Откликнаха няколко души. Един от тях – Ангел Славчев, ме насочи към видео материал в YouTube, който се оказа филмирана лекция на Майкъл Никсън, изнесена на тазгодишната конференция ТЕD [17]. Никсън започва своето изложение на тема “Отворете науката сега” с разказ за блога на Тимъти Гауърс. Всъщност така аз научих за преподавателя от Кеймбридж и за Polymath Project.

След като написах публикацията в своя блог, я споделих в социалната мрежа Google+. Там също получих коментари, един от които е доста пространен. Светла Енчева, социолог и активен блогър, изрази своето мнение и представи ползите и рисковете, които крие блогът с научно съдържание за своя автор [18].

Обратната връзка, която получих от читателите чрез блога си и чрез Google+, ми беше полезна и реално ми помогна да подготвя доклада си.

В заключение
Преди около месец присъствах на уеб семинар. Един от лекторите, Владимир Петков – Каладън, известен уеб специалист, трябваше да отговори на въпрос от публиката за начина, по който се пише за уеб медиите. Той каза приблизително следното: “Няма вече дебели книги. Дебелите книги – това си самият ти. Трябва сам да минеш през всичко”.

За учените дебели книги, т.е. авторитетни източници на знания, винаги ще съществуват. Но за динамичната интернет среда и за начините, по които могат да се използват различните платформи в нея и да се споделя съдържание, общовалидни и вечни истини няма. В интернет всичко непрекъснато се променя и ще продължи да се променя.

Освен блога съществуват и други платформи, които могат и реално служат за споделяне на научна информация, например социални мрежи като Facebook, Google+, Twitter и Quora, специализирани форуми, дискусионни групи, Уикипедия, сайтове на научни и образователни институции, лични сайтове на учени. В блога обаче успешно са комбинирани различни възможности, които го правят много подходящ за използване от учените: акцентиране върху съдържанието, силно авторско присъствие, диалогичност. Струва си този потенциал да бъде изпробван.

–––––––––––––––––––––––––
[1] Blog <http://en.wikipedia.org/wiki/Blog>; Мавродиева, И. Българската блогосфера. – Медии и обществени комуникации, 8, 2011 <http://media-journal.info/?p=item&aid=133>

Въпрос от Денислав
Има ли правило за изписването на запетая пред “или”? Как се прилага? В кои случаи? Може ли примери?

Моят отговор
Пред съюза или не се пише запетая, ако е употребен еднократно и свързва непосредствено две еднородни части* или две прости изречения.
Късно през деня или утре ограничителният режим ще бъде премахнат.
Мария и Боби ще дойдат след работа или ще отидем при тях по-късно.

Пред съюза или се пише запетая в следните основни случаи.

1. Еднородни части или прости изречения са свързани с него и е употребен два или повече пъти.
В Морската градина във Варна всяко трето детенце е или Виктор, или Виктория.
Или си оправи заглавието и текста, или си търси други места за обяви.

2. Две еднородни части са свързани с него, а след първата има просто изречение, което я пояснява.
Борис се надяваше на човека, който му помогна предишния път, или на някакво чудо може би.

3. Две прости изречения са свързани с него, а между тях има друго просто изречение, поясняващо първото.
Биха изпратили имигрантите с цветя, ако можеха, или биха ги изгонили.

4. Две еднородни части са свързани с него, а след първата има обособена част.
Участниците в конференцията трябва предварително да изпратят резюмета на докладите си, подготвени съобразно изискванията, или самите доклади.

5. Две прости изречения са свързани с него, а първото завършва с обособена част.
Човек постига мечтата си, вървейки устремено напред, или се разминава завинаги с нея.

6. Две еднородни части са свързани с него, а след първата има вметнат израз, който се отделя със запетаи.
Ще се опитам да агитирам Симо, да речем, или пък някой негов приятел.

7. Две прости изречения са свързани с него, а след първото има вметнат израз, който се отделя със запетаи.
Може и да е случайност, естествено, или пък Лора нарочно го е пресрещнала на връщане от работа.

8. Две еднородни части са свързани с него, а след първата има обръщение.
Какви доказателства имате срещу мен, господа, или пък свидетелски показания?

9. Две прости изречения са свързани с него, а първото завършва с обръщение.
Как става тоя номер, Тони, или ти е неудобно да кажеш?

10. Съюзът въвежда обособена част. В случая или се използва със значение тоест, сиреч, с други думи.
Синдромът на Мюнхаузен, или т.нар. патомимия, е вид психическо разстройство.

11. Съюзът е втора съставка от двойните съюзи ли – или, дали – или.
За постоянния адрес от личната карта ли става дума, или за адреса ми в момента?
Да се смее ли човек на такива грешки, или да плаче?
Дали той самият ще дойде, или някой друг?
Дали в тази школа има добри инструктори, или пак ще ударя на камък?

_______________
* Еднородни части са тези, които изпълняват една и съща служба в изречението, например два или повече подлога; две или повече определения; две или повече допълнения и т.н.

Източник
Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила. С.: БАН, Просвета, 2011, 99 – 101, 109 – 110.

Формулировката на правилото е следната:
“49. С главна буква се пишат лични и притежателни местоимения в следните случаи:
49.1. В състава на учтивата форма.
Господине, моля Ви за съдействие.
Господине, моля за Вашето съдействие.
Господа, всички Вие допринесохте за нашия успех.
Колеги, Вашият проект е одобрен от Европейската комисия”.

В сравнение с изискванията в теоретичната част на последния правописен речник прави впечатление липсата на:
1) уточнението, че главна буква се пише, когато учтивите форми са употребени в официални документи;
2) забележката, че в художествената литература същите форми се изписват с малка буква (освен когато не са употребени в официални документи).

Това според мен означава, че са предприети действия за унификация, т.е. главната буква трябва да се използва винаги при учтивите форми, независимо от стила на текста. Ще спомена, че в една своя публикация предвидих подобно развитие. :) Може да прочетете аргументите ми, като проследите линка под този текст.

И още нещо. Последните два примера, цитирани по-горе, ликвидират двоуменията дали личните и притежателните местоимения трябва да се изписват с главни букви, когато се отнасят за двама или повече души. Веднъж ми се наложи да донеса от девет кладенеца вода, за да аргументирам употребата на главни букви в тези случаи (http://bit.ly/sLSYrS – коментар 4). Сега вече е ясно.

П.П. Вероятно съм избързала с първото си заключение в тази публикация. В правописния речник, който предстои да излезе следващата година, правилата ще бъдат представени в по-пълен вид, така че е напълно възможно отново да видим изключението за употребата на главни букви в художествения стил.

Източници
Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила. С.: БАН, Просвета, 2011, 62–63.
Нов правописен речник на българския език. С., 2002, с. 40.

Въпрос от maya
Имам въпрос за членуването на съществителни, които, написани с главна буква, губят нарицателното си значение. Например Антихриста, Спасителя (става дума за Исус, естествено), “Мислителя” (на Роден). Аз смятам, че независимо от ролята им в изречението, винаги се пишат с кратък член, например: Спасителя е казал, че… Права ли съм?

Моят отговор
Както често се случва, нямам категоричен отговор. Ако пишем имена като Спасителя (Исус), Всевишния (Бог), Антихриста винаги с кратък член (-а/-я), това означава, че ги класифицираме като прозвища или прякори – от типа на Мишо Шамара и Красьо Черния например [1].

Според мен Спасителят и Всевишният по-скоро са други имена на Исус Христос и на Бог, които заместват техните собствени. Антихристът пък е единственото име на този субект. Разбира се, прякорите и прозвищата също могат да се употребяват самостоятелно, но по-рядко.

В правилата за употреба на главни букви, поместени в последния правописен речник, са дадени като примери Всевишния, Спасител, Създател (когато се отнасят до Бог или до същност, свързана с него).

Що се отнася до скулптурата на Роден, според мен тя трябва да се изписва с кавички, а видът на члена зависи от синтактичната роля на думата:
“Мислителят” е една от най-известните творби на Роден.
Самият Роден създава общо 22 копия на “Мислителя”.

Основание ми дава примерът, който фигурира в новите правила, в раздела за кавичките:
В “Речника по нова българска литература” са представени малко познати на широката публика автори.

В блога си бях писала, че не намирам за редно заглавие или собствено име, поставено в кавички, да променя граматичната си форма, но все едно, нормата вече го разрешава.

Очаквам вашите мнения и съображения по казусите в публикацията. :)

______________________
[1] Съгласно правилата, прозвищата и прякорите винаги получават кратък член.

Източници
Нов правописен речник на българския език. С.: БАН, Хейзъл, 2002, с. 41.
Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила. С.: БАН, Просвета, 2011, с. 28, 131.